Дивергенти

примка; жената пълноправен член се вмъква в нея с кра

единно и непокътнато семейство, през гърдите ме про

ката напред, кръстосала ръце пред гърдите. Още двама

рязва остра болка. Но това трае само миг, сякаш някой ме

души. Високо плещесто момче подскача като дете, преди

е пробол с игла.

да се напъха в примката, после надава висок крясък, дока

- Само ако разбере, обаче. - Зийк пробва на опън скрипе-

то изчезва в мрака, разсмивайки момичето пред мен. Един

ца, прикачен към стоманеното въже. Скрипецът не подда

човек.

ва, което си е жив късмет, защото ако се счупи, смъртта

Тя влиза в примката с главата напред и държи ръце пред

ми ще бъде бърза и сигурна. Зийк поглежда към мен и казва:

себе си, докато Зийк затяга ремъците. После идва моят

- Готови, на старта, да...

ред-

Преди да е довършил думата „давай", той пуска прим

Потръпвам, когато Зийк провесва моята примка на

ката и аз забравям за него. Забравям за Юрая, за семейство

въжето. Правя опит да се напъхам вътре, но се оказва, че

то си и за всички ония неща, чиято повреда ще доведе до

имам проблем; ръцете ми се тресат неудържимо.

смъртта ми. До слуха ми достига стърженето на метал в

- Не се бой! - прошепва Зийк край ухото ми. После ме

метал, а вятърът е толкова остър, че очите ми се насъл-

хваща за ръка и ми помага да вляза, с главата напред.

зяват, докато фуча към земята.

Ремъците се затягат около кръста ми и Зийк започва

Чувствам се така, сякаш съм нематериална и безте

да ме бута напред, към ръба на покрива. Забила съм поглед

гловна. Насреща ми тресавището изглежда огромно, него

надолу към стоманените греди и черните прозорци, чак

вите кафяви кръпки се простират далеч отвъд линията

до напукания тротоар. Сигурно съм пълна откачалка, щом

на хоризонта, докъдето ми стига погледът дори на тая

правя това. На всичкото отгоре изпитвам удоволствие,

височина. Въздухът е толкова студен и така бързо бръсне

когато усещам сърцето ми да блъска в гръдната кост и

покрай мен, че болезнено стърже лицето ми. Скоростта

п о т т а да се стича по дланите ми.

ми нараства и в мен се надига тържествуващ вик. Той оба

- Готова ли си, Дървената? - подигравателно ми се ус

че е пресрещнат от силния вятър, който запушва устата

михва Зеки. - Длъжен съм да отбележа колко съм впечат

ми в мига, в който я отварям.

лен, че не ревеш и не пискаш в такъв момент.

Поддържана здраво от ремъците, разпервам ръце и си

- Нали ти казах - обажда се Юрая, - тя е от Безстраш

представям, че летя. Гмуркам се към улицата, покрита с

ните до мозъка на костите. Хайде действай, че да се

дупки и пропукана настилка, която очертава съвършено

свършва!

извивките на тресавището. Тук, отгоре вече мога да си

- По-полека, брато, или може да не стегна достатъчно

представя как е изглеждало тресавището, когато е било

пълно с вода - като втечнена стомана, отразяваща цвета

че ще ме удържат. Принудена съм да приема, че с тези хора

на небето.

сме едно цяло. Това изисква много повече смелост, откол

Сърцето ми блъска така силно, чак болезнено, не мога

кото да се спуснеш по стоманено въже от върха на небо

нито да извикам, нито да си поема дъх. Въпреки това, усе

стъргач.

щам всяка частица от тялото си, всяка веничка и всяко

Изхлузвам се от примката и политам надолу. Съприко

мускулче, всяка кост и всеки нерв, изопнати и трептящи,

сновението с ръцете им е болезнено. Костите на китки

сякаш съм заредена с електричество. Цялата съм адрена

те и предмишниците се впиват в гърба ми, после нечии

лин.

пръсти обхващат моите китки и ми помагат да се изпра

Земята расте и набъбва под мен и вече мога да различа

вя на крака. Вече не знам кои ръце ме държат и кои - не;

дребни фигурки на тротоара долу. Би трябвало да крещя

наоколо си виждам ухилени физиономии и чувам смях.

от ужас като всяко нормално човешко същество в такъв

- Е, как е? - пита Шона и ме тупа по гърба.

момент, но когато отварям уста, о т т а м се разнася ра

- Ами... - Всички членове са ме зяпнали. И те са обруле

достен вик. Викам все по-силно и по-високо, докато фигур

ни от вятъра също като мен; погледите им светят диво

ките на паважа не вдигат юмруци и не отвръщат на вика

от прилива на адреналин, косите им са в пълен безпорядък.

ми. Те обаче са толкова далече, че едва ги чувам.

Сега разбирам защо баща ми наричаше Безстрашните орда

Поглеждам надолу и земята се размазва пред очите ми,

диваци. Той не разбираше - не можеиге да проумее - онова

цялата на сиви, бели и черни петна, стъкло, паваж и сто

другарство, което се ражда, след като си рискувал живота

мана. Въздушни струйки, нежни като свила, се увиват

си заедно с някой друг.

около пръстите ми и дърпат ръцете ми назад. Опитвам

- Кога ще мога пак да го направя? - питам. Устата ми се

се отново да кръстосам ръце на гърдите, но се оказва, че

разтяга в усмивка, която оголва всичките ми зъби и аз се

не мога да надделея въздушното течение. Земята под мен

разсмивам гръмогласно заедно с тях. Спомням си как изкач

става все по-голяма и по-голяма.

вам стълбите заедно с Аскетите, стъпките ни са в една

Още минута поддържам скоростта, реейки се като

къв ритъм и всички сме като две капки вода. Това тук не

птица успоредно на повърхността.