Дивергенти

спомням, гласи: „Ние се уповаваме на всекидневните, оби

помещението леглото на Мира изглежда по същия начин.

кновени прояви на храброст. Вярваме в смелостта, коя-

Когато питам Кристина къде са отишли, тя отговаря:

- Напуснаха.

- И Мира ли?

- Каза, че не иска да остава тук без него. Но тя така или

иначе щеше да отпадне. - Кристина вдига рамене, сякаш не

вижда друг изход в тази ситуация. Ако наистина е така,

Г Л А В А

знам как се чувства. - Поне Ал не е елиминиран.

Ал също трябваше да отпадне, но напускането на Еду

С Е Д Е М Н А Д Е С Е Т А

ард го спаси. Безстрашните решиха да го оставят и на

следващата степен.

- Кой още е елиминиран? - питам.

Кристина свива рамене.

Пладне е. Време за обяд.

- Двама от родените Безстрашни. Не им помня име

Седя 6 някакъв коридор, който не ми е познат. Дойдох

ната.

тук, защото имам нужда да се махна от спалното поме

Кимам и поглеждам към черната дъска. Някой е зачер

щение. Ако си домъкна и леглото, няма да се налага изобщо

кнал имената на Едуард и Мира и е променил номерата

да се връщам там. Може само да си внушавам, но вътре

в класирането пред другите в списъка. Сега Питър е на

продължава да мирише на кръв, въпреки че стъргах пода,

първо място. Аз съм на пето. Започнахме първа степен с

докато не ми се разраниха ръцете, а тази сутрин някой

девет кандидати.

даже го поля с белина.

Сега сме седем.

Пощипвам върха на носа си. Да изтъркаш пода, защото

никой друг не иска да свърши тая работа, е нещо, което

майка ми би направила. Щом като не е съдено да сме заедно,

поне мога да постъпвам като нея понякога.

Чувам да приближават хора, стъпките им отекват в

каменния под и аз свеждам поглед към обувките си. Преди

седмица смених сивите кецове с черни, но старият чифт

е още в чекмеджето ми, скрит в дъното. Не мога да ги

изхвърля, въпреки че си давам сметка колко глупаво е да се

привържеш към някакви стари обувки, сякаш могат да ме

върнат у дома.

- Трие?

Вдигам очи. Юрая спира пред мен. Дава знак на остана

лите послушници, родени Безстрашни, да продължат без

него. Те се споглеждат, но отминават.

- Добре ли си? - пита.

ни Безстрашни, са като глутница кучета. Ако направя

- Изкарах тежка нощ.

погрешна крачка, няма да ме допуснат да продължа с тях.

- Да, чух за онова момче - Едуард. - Юрая поглежда към

Засега обаче съм в безопасност.

дъното на коридора. Послушниците, родени Безстрашни,

Завиваме зад поредния ъгъл и в дъното на коридора пред

са изчезнали зад ъгъла. После той леко се усмихва. - Искаш

нас се изпречва тълпа от членове на Безстрашните. Твър

ли да излезем оттук?

де многобройни са, за да са само роднини на послушниците,

- Как така? - питам. - Вие къде отивате?

но в някои от лицата различавам познати черти.

- Малко ритуално посвещаване - отговаря. - Хайде,

- Да вървим! - казва един от тях. После се обръща и по

тръгвай! Трябва да побързаме.

тъва в някакъв неосветен вход. Останалите го следват,

Набързо обмислям възможностите за избор. Мога да

ние - също. Гледам да не се деля от Юрая, когато прекрач

продължавам да седя тук. Или пък да напусна лагера на Без

вам в мрака, а пръстите на краката ми се удрят в стъпа

страшните.

ло. Успявам да се задържа, преди да полетя напред. Започ

Изправям се на крака и тръгвам заедно с Юрая, за да нас

вам да се изкачвам.

тигнем останалите.

- Задното стълбище - почти мънка Юрая. - Обикнове

- Единствените послушници, които обикновено се до

но е заключено.

пускат, са тия с по-големи братя и сестри от кастата на

Кимвам, въпреки че не може да ме види, и продължавам

Безстрашните - обяснява той. - Но може изобщо да не те

да се изкачвам, докато стълбите не свършват. Вратата

забележат. Просто се дръж естествено.

на върха вече е отворена и през нея нахлува дневна светли

- Какво точно ще правим?

на. Измъкваме се изпод земята и се озоваваме на стотина

- Нещо опасно - отговаря той. Мога да определя по

метра от стъклената сграда над Ямата, близо до железо

гледа в очите му само с една дума - маниакален,.но вместо

пътната линия.

това да ме отблъсне, както би станало няколко седмици

Имам чувството, че съм вършила всичко това хиляди

по-рано, то ме привлича, сякаш е зараза, която вече съм пи

пъти досега. Дочувам свирката на влака. Усещам земята

пнала. Някаква възбуда замества оловната тежест 6 гър

под себе си да вибрира. Виждам прожектора на локомоти

дите ми. Забавяме ход, когато настигаме послушниците,

ва. Кърша пръстите на ръцете си, докато изпукат, и леко

родени Безстрашни.

подрипвам.

- Какво прави Дървената тук? - провиква се момче с

Струпваме се край вагоните и на талази, членове и по

метална халка, прокарана между ноздрите му.

слушници заедно, се мятаме вътре. Юрая успява да се качи

- Току-що е видяла онова момче с прободеното око - от

преди мен, а тези отзад ме бутат напред. Невъзможно е да

говаря Юрая. - Дай й малко време да се съвземе, Гейб, ставали?

допусна грешка; мятам се странично, сграбчвам дръжката

Гейб свива рамене и се обръща. Никой от останалите

на вратата и се хвърлям вътре. Юрая ме хваща за ръката,

не проронва и дума, макар неколцина да ме поглеждат на

докато се задържа на крака.

криво, сякаш ме мерят на кантар. Послушниците, роде-