Черна дупка

— То е живо? Но какво иска?

— По дяволите, момче, размърдай си мозъка!

Рийз опита да се съсредоточи насред цялата бъркотия от шумове и движение.

— Как усеща присъствието ни? В сравнение с гравитационните същества, ние сме направо някакви ефирни създания, едва имаме изобщо субстанция. Защо трябва да се интересуват от нас?

— Машините за провизии! — изкрещя Джейън.

— Какво?

— Нали се захранват с миниатюрни черни дупки… гравитационен материал. Може би това е единственото, което едно гравитационно същество вижда, сякаш сме кораб с призраци, заобиколили някакви трошици от…

— От храна — довърши уморено Холербах.

Съществото отново се надигна с рев от океана си, разхвърляйки китовете около себе си като листа. Този път един крайник, кабел, дебел колкото кръста на човек, се приближи достатъчно, за да накара кораба да се разтресе в полета си. Рийз успя да види някои подробности по повърхността на съществото: приличаше на скулптура, направена от черно и пак черно. Мънички форми — независими животинки, може би като паразити? — се надпреварваха с главозамайваща скорост по пулсиращата повърхност, сблъскваха се, разтапяха се, появяваха се на нова сметка.

Дискът пак се оттегли — падна в развълнуваното си море с фантастичен като на забавен каданс плясък; и водовъртежът започна отново да се оформя.

— Глад — каза Холербах. — Универсалният мотив. Това проклето нещо ще продължи да се опитва, докато не ни погълне целите. И работата е там, че не можем да направим нищо по този въпрос. — Той затвори старчески влажните си очи.

— Още не сме загинали — промълви Рийз. — Щом като е гладно детето, ще го нахраним. — През мислите му премина яростна решимост. Не беше стигнал дотук, не бе постигнал толкова много, само за да го види провалено напълно от някакъв безименен ужас… дори и всичките му атоми да се състояха от черни дупки.

Той огледа залата. Мрежата от въжета се беше разпаднала, като по този начин хората бяха опразнили вътрешността на залата; но някои въжета продължаваха да висят там, където бяха захванати за тавана или стените. Едно от тях водеше право от корпуса на телескопа до изхода към коридора на Моста. Рийз проследи пътя му с поглед. То лежеше почти изцяло само на около метър от центъра на кораба, така че ако тръгнеше по него, можеше да остане близо до безтегловната зона.

Внимателно, като придвижваше само едната си ръка, а после и другата, Рийз се пусна от телескопа. Когато въжето пое тежестта му, той бавно се понесе към единия край на залата… но твърде бавно, за да окаже някакво влияние скоростта му. Започна по-енергично да придвижва ръцете си една по една по въжето.

Когато до вратата бяха останали само няколко стъпки, въжето се откъсна от мястото, където беше захванато и започна да се вее във въздуха.

Рийз задращи по повърхността на стената, след което се блъсна във вратата. Щом стигна до твърдата й сигурност, той си пое няколко пъти дъх, при което усети силни болки в ръцете и краката.

Животното отново излезе от океана си; гърчещото му се лице пак се надвеси над Моста.

Рийз се опита да надвика стоновете на пътниците.

— Рох! Рох, чуваш ли ме? Миньор Рох!

Най-сетне широкото, разбито лице на Рох се появи изпод масата натръшкани хора в единия край на цилиндричната зала.

— Рох, можеш ли да се качиш дотук?

Рох се огледа, за да види въжетата, които висяха по стените. След това се ухили. Започна да ходи по хората около себе си, като набиваше главите и крайниците им още по-дълбоко в мелето; после с животинска грациозност запълзя нагоре по въжетата, захванати за големите прозорци. Когато някое въже се скъсваше, той скачаше веднага на друго, след това на трето и така нататък; докато накрая стигна при Рийз до вратата.

— Виждаш ли? — попита той Рийз. — Цялата тежка работа при условията на пет гравитационни единици в крайна сметка е от някаква полза…

— Рох, трябва ми помощта ти. Слушай сега…

Една от машините за провизии беше монтирана точно от вътрешната страна на вратата на Моста и Рийз благодари на Бога, че коридорите бяха толкова непредвидено тесни. Само малко по-голямо да беше пространството и голямото нещо щеше да се понесе към една от крайните зали на Моста, а Рийз се съмняваше, че дори Рох може да вдигне няколко тона в условията на толкова много гравитационни единици, за да ги отнесе до средата на кораба.

Мостът отново се разтресе.

Когато Рийз обясни каква е идеята му, Рох се ухили, очите му станаха още по-широки и демонични — по дяволите, на тоя човек всичко това дори му харесваше — и преди Рийз да успее да го спре, той тресна с отворената си длан контролното табло на вратата.

Тя се плъзна настрани и се отвори. Въздухът отвън беше плътен, горещ и прелиташе с невероятна скорост; разликата в налягането издърпа като някаква огромна ръка Рийз и го метна към страничната част на машината за провизии.