Черна дупка

Рийз промълви:

— Ако съм знаел, че ще бъде толкова живописно, нямаше да се откажа миналия път.

— Изобщо нямаше да оцелееш — отвърна Холербах. — Вгледай се по-внимателно. — И той посочи най-близкия кит. — Виждаш ли как мъждука?

Рийз различи някаква розова светлина около водещия край на кита.

— Съпротивлението на въздуха?

— Очевидно — нетърпеливо кимна Холербах. — В тези дълбочини атмосферата е като супа. А сега продължавай да гледаш.

Рийз задържа погледа си върху носа на кита — и беше възнаграден с гледката, при която едно двуметрово парче от кожата на кита избухна в пламъци и отлетя назад от движещото се с огромна скорост животно. Рийз огледа ятото с нови очи; сред целия ураган от движение виждаше множество такива малки пламъци от горяща плът, искри от отлитащ огън.

— Изглежда така, сякаш китовете се разпадат, като че ли съпротивлението е твърде голямо… Може би са изчислили погрешно траекторията си около Сърцевината; или пък нашето присъствие ги е объркало…

Холербах изсумтя с отвращение.

— Сантиментални глупости. Рийз, тези китове знаят много по-добре от нас какво правят.

— Ами защо тогава горят?

— Ама ти ме изненадваш, момче; трябваше да си го разбрал веднага щом си се качил на борда на онзи кит и си разгледал порестата му външна повърхност.

— По онова време много повече ме интересуваше дали мога да я ям — отвърна сухо Рийз. — Но… — и той се замисли. — Искаш да кажеш, че предназначението на външния слой е да бъде отстранен?

— Точно така. Най-външният слой изгаря и отпада. Един от най-простите, но най-ефикасни начини за разсейване на топлината, получена от много силно въздушно съпротивление… метод, използван още при най-първите летателни апарати, създадени от човека, доколкото си спомням от архивите на Кораба — архиви, които сега, разбира се, са загубени завинаги…

Изведнъж по външната страна на корпуса се появиха огнени ивици; наблюдаващите пътници се дръпнаха от пламъците, които избухнаха само на сантиметри от лицата им.

Огънят изчезна, веднага щом се появи.

— Е, това отстраняване не беше планирано — мрачно се обади Рийз. — Беше един от парните ни реактивни двигатели. Дотук бяха системите ни за контролиране на равновесието.

— Аха — кимна бавно Холербах, а челото му се набразди. — Стана доста по-рано, отколкото очаквах. Поддържах надеждите си, че ще запазим някакъв контрол, дори когато сме най-близо — когато, разбира се, траекторията на кораба може най-лесно да бъде променена.

— Страхувам се, че от този момент нататък ще трябва да се задоволяваме с това, което имаме. Летим без дим, както би казал Палис… Остана ни само да се надяваме, че се движим по приемлив курс. Хайде, ела да поговорим с навигаторите. Обаче не повишавай много глас. Каквато и да е присъдата, няма никакъв смисъл да всяваме паника.

Членовете на екипа от навигатори отговориха на въпросите на Рийз в зависимост от личните си пристрастия. Учените от Рафт разсъждаваха над диаграми, които показваха орбити, стърчащи от Сърцевината като разрошена коса, докато Кокалите подхвърляха във въздуха парчета обработен метал и ги наблюдаваха как се носят.

След като бяха минали няколко минути, изпълнени с подобни занимания, Рийз рязко попита:

— Е?

Куид се обърна към него и жизнерадостно сви рамене.

— Все още сме твърде далеч. Кой знае? Ще трябва да изчакаме, за да разберем.

Джейън се почеса по главата, с пъхнат зад ухото молив.

— Рийз, намираме се в почти хаотична ситуация. Поради голямото разстояние, при което изгубихме контрола, траекторията ни в последния момент остава неограничено чувствителна към първоначалните условия…

— С други думи — прекъсна я Рийз раздразнено, — трябва да изчакаме и да видим какво ще стане. Страхотно.

Джейън тръгна да протестира, но после се замисли по-дълбоко.

Куид го удари по рамото.

— Виж какво, няма абсолютно нищо, което можем да предприемем. Ти направи всичко, което ти беше по силите… и ако не друго, то поне предложи на стария Куид едно адски интересно пътуване.

Холербах се намеси бързо:

— Ти не си единственият, който изпитва подобни чувства, приятелю Кокал. Джейън! Да разбирам ли, че твоята окупация на телескопа вече е към края си?

Джейън се усмихна.

Бяха необходими около трийсет минути, за да бъдат нагласени ориентацията и фокусът на телескопа. Най-накрая Рийз, Холербах, Джейън и Нийд се струпаха около малкия мониторен екран.

В началото Рийз беше разочарован; екранът се изпълни с плътен черен облак от звездни руини, които заобикаляха самата Сърцевина, образи, които му бяха познати още от наблюденията, които бе правил на Рафт. Но с отлитането на минутите, Мостът навлезе в най-външния пласт на този материал и тъмният облак се раздели пред тях, при което отломките започнаха да разкриват дълбочината и начина си на подреждане. Нагоре към тях струеше бледа розова светлина. Много скоро над корпуса започнаха да прелитат цели вълни от разрушената звездна материя, което караше Моста да прилича на един наистина уязвим контейнер.

Тогава изведнъж облаците изчезнаха; и Мостът вече се носеше над самата Сърцевина.

— Боже мой — възкликна тихо Джейън. — Като… като планета е…