Черна дупка

— Аз, разбира се, мога само да предполагам — при това на моята възраст единствено по памет, — но ми се струва, че се чифтосват.

Рийз зяпна.

— Е, защо не? Какви по-добри обстоятелства от тези, за да се направи подобно нещо, обградени от подобните си и на такова голямо разстояние от стресовете и опасностите на живота в Мъглявината? Дори небесните вълци нямат никакво намерение да нападат, нали? Знаеш ли, не бих се изненадал — като се имат предвид дългите часове в това закрито пространство, без да имаме какво друго да правим, — ако и ние увеличим доста прираста на населението си.

Рийз се засмя.

— Точно от това имаме нужда.

— Да, така е — измърмори Холербах със сериозен тон. — Както и да е, моята идея, приятелю, бе, че може би трябва да имитираме нещата, които правят тези китове. Съмнението в себе си е част от това да се чувстваш като човек… но основното нещо е да продължи процесът на оцеляване, като всеки прави всичко, което е по силите му. А ти постъпи точно така.

— Благодаря, Холербах — каза Рийз. — Разбирам какво се опитваш да направиш. Но може би е добре да кажеш всичко това на празните стомаси на пътниците.

— Може би. Аз… — Холербах изпадна в пристъп на дълбока, раздираща кашлица. — Съжалявам — извини се той накрая.

Рийз изгледа стария Учен с известна загриженост; на фона на синята междумъглявинна светлина му се струваше, че вижда линиите по черепа на Холербах.

Мостът навлезе в най-външните слоеве на новата мъглявина. Около останките от реактивните двигатели свистеше много разреден въздух.

Рийз и Горд занесоха на ръце Нийд в коридора близо до вратата. Краката на младия Учен — които бяха станали вече безполезни, след счупването на гръбначния му стълб от падането му по време на максималното приближаване до Сърцевината — бяха вързани заедно и пристегнати към един дървен кол. Нийд настояваше, че не чувства нищо от кръста надолу, но Рийз виждаше как лицето му се изкривява при всяко по-рязко движение.

Докато наблюдаваше Нийд, той усети дълбока, болезнена вина. Това момче още нямаше пълни осемнайсет хиляди смени, но въпреки това бе последвало Рийз и вече бе почти осакатяло; а сега беше готово да се изправи доброволно пред още опасности. Остатъците от изкоренените нитове на опразненото от машината за провизии място напомниха на Рийз за жертвата, която беше направил Рох на това място. Даде си сметка, че няма никакво желание да стане свидетел на още една такава.

— Слушай какво ще ти кажа, Нийд — започна той със сериозен тон, — оценявам високо доброволното ти участие в тази мисия…

Нийд го погледна с внезапно появила се загриженост.

— Трябва да ме пуснеш да отида — каза той настоятелно.

Рийз постави ръка върху рамото му.

— Разбира се. Онова, което се опитвам да ти кажа, е, че искам да видя как монтираш новите реактивни двигатели навън… а след това се връщаш тук жив и невредим. Имаме нужда от тези реактивни двигатели, ако не искаме да паднем право в Сърцевината на нашата нова мъглявина. Но нямаме нужда от още един мъртъв герой.

— Разбирам, Рийз — усмихна се Нийд. — Но какво може да се случи? Въздухът навън е отчайващо разреден, но съдържа кислород, а аз няма да остана там кой знае колко дълго.

— Не приемай нищо за дадено. Не забравяй, че инструментите ни са били направени преди много хиляди смени и то в друга вселена, да му се не види… Дори и да знаехме с точност какво означават данните, които ни дават, пак нямаше да знаем дали можем да разчитаме на това, че работят правилно в тези условия.

Горд се намръщи.

— Да, но нашите теории потвърждават данните от инструментите. Поради разместването на същества, чийто живот е базиран на наличието на кислород, ние предполагаме, че повечето мъглявини се състоят от кислородно-азотен въздух.

— Знам това — въздъхна Рийз. — И теориите са чудесно нещо. Единственото, което искам да кажа, е, че тук и сега не знаем какво ще открие Нийд от другата страна на тази врата.

Нийд сведе погледа си.

— Виж какво, Рийз, зная, че съм осакатен. Но ръцете и раменете ми са си толкова силни, колкото и преди. Зная какво правя, а също така зная и че мога да го направя.

— Знам, че можеш… Искам само да се върнеш невредим.

Нийд се усмихна и кимна, а характерният за него сив кичур в косата му улови светлината в коридора.

Тогава Рийз и Горд привързаха два реактивни двигателя към кръста му с едно въже. Обемните двигатели бяха доста трудни за носене, но въпреки това можеха да бъдат прикачени при микрогравитационни условия. Около кръста на Нийд беше вързано и друго въже, което щеше да бъде захванато за кораба.

Горд провери дали вътрешната врата към Обсерваторията е добре затворена, за да не бъдат изложени на опасност пътниците; след това си размениха последни мълчаливи ръкостискания и Горд заработи с таблото за отваряне.

Външната врата се плъзна и се скри в корпуса. Гръдният кош на Рийз остана без капчица въздух. Звуците заглъхнаха до едва доловим шепот и той усети вкуса на кръв, която потече от носа му. Някаква топлина в заглъхналите му уши го накара да предположи, че там също кървеше.