Черна дупка

Сърцевината представляваше компактна маса, струпана около черната си дупка, сплескана сфера с широчина около осемдесет километра. И наистина това беше един свят, разделен на сенки в червено и розово. Повърхностните му слоеве — подложени, по преценка на Рийз, на няколкостотин вида гравитация — се открояваха ярко и имаха почти топографски черти. Виждаха се океани от някакъв псевдотечен материал, гъст и червен като кръв; те се плискаха по странни земи и се издигаха над общата сферична повърхност. Имаше дори малки планински вериги, които приличаха на бръчки по кората на развален плод, а също и облаци като пушек, които се надпреварваха над повърхността на моретата. Всичко беше в непрекъснато движение: дълги по няколко километра вълни кръстосваха океаните, планинските формации сякаш се развиваха безкрайно и дори крайбрежията като че ли се гърчеха. Наблюдаващият добиваше усещането, че някакъв мощен източник на топлина кара епидермиса на Сърцевината да се набръчква и да се покрива постоянно с мехури.

Сякаш Земята е пренесена в ада, помисли си Рийз.

Холербах беше изпаднал в захлас. Той така се взираше в монитора, все едно му се искаше да влезе в него.

— Гравитационна химия! — изхриптя той. — Доказах правотата си. Структурата на тази невероятна повърхност може да бъде поддържана просто от влиянието на гравитационната химия; само гравитационни връзки могат да се борят срещу привличането на черната дупка.

— Но всичко се променя толкова бързо — прекъсна го Рийз. — Метаморфози, които обхващат цели километри, като при това се извършват в рамките на няколко секунди.

Холербах кимна нетърпеливо.

— Подобна скорост е характерна за гравитационния обхват. Помниш ли, че променящите се гравитационни полета се разпространяват със скоростта на светлината, а…

Джейън изпищя, сочейки монитора.

В центъра на един от аморфните континенти имаше една правоъгълна решетка от розово-бяла светлина, която изпъкваше на фона на повърхността като дъска за шах с ширина от няколко километра.

През главата на Рийз минаваха хиляди мисли.

— Живот — прошепна той.

— И интелект — добави Холербах. — Две невероятни открития и то само при пръв поглед…

Джейън попита:

— Но как е възможно това?

— По-скоро трябва да се попитаме защо да не е така? — отвърна Холербах. — Най-важното условие за съществуването на живот е наличието на високи енергийни градиенти… Гравитационният обхват притежава много бързо развиващи се модули; универсалните принципи на самоорганизацията, като например серията на Файгенбаум, която регулира появата на структура от общия хаос, направо си изискват да възникне някаква организация.

Сега те видяха и други решетки. Някои от тях покриваха цели континенти и сякаш се опитваха да притиснат „сушата“ към огромните вълни. Около глобуса се виеха подобни на пътища ивици светлина. И — при най-силното увеличение — Рийз даже успя да различи отделни структури: пирамиди, тетраедри и кубове.

— И защо да не може да се появи интелект? — продължи замечтано Холербах. — В един свят на толкова мощни промени, селекцията в полза на организиращите принципи би била много съществен фактор. Вижте само как гравитационните народи се борят да съхранят подредената си заобикаляща ги среда от предизвикателствата на хаоса!

Холербах замълча, но мозъкът на Рийз продължи да препуска. Може би тези същества щяха да си построят техни собствени кораби, които да пътуват към други „планети“, основани на черни дупки, и да се срещнат с техните братовчеди, които никога преди това не са можели да си представят. В настоящето тази странна биосфера беше захранвана от притока на материал от облака с отломки на мъглявината — един непрестанен дъжд от звездни парчета, долитащи по хиперболични траектории право в Сърцевината, а отвътре — чрез рентгеновото лъчение на наносния диск около черната дупка, която се намираше дълбоко в самата Сърцевина; но в крайна сметка Мъглявината щеше да бъде изчерпана и гравитационният свят щеше да бъде изложен напълно гол в пространството, захранван само от топлината на Сърцевината и в най-добрия случай, от бавното изпаряване на самата черна дупка.

Той си даде сметка, че дълго време, след като изчезнеха всички мъглявини, гравитационните народи щяха да обитават размътените си светове. Той осъзна с чувство на обърканост, че тези създания бяха истинските обитатели на този космос; човешките същества — меки, мръсни и отпуснати — бяха просто преходни натрапници.

Максималното приближаване щеше да настъпи скоро.

Светът на Сърцевината се превърна в пейзаж; пътниците пищяха или въздишаха, когато Мостът прелиташе на не повече от няколко десетки километра над врящия океан. Над моретата се носеха китове — бледи и невъзмутими като призраци.

Нещо дърпаше Рийз за краката. Раздразнен, той се хвана за една от издатините на телескопа и се придърпа обратно към монитора; дърпането обаче се увеличаваше безмилостно, докато накрая си стана направо неприятно…