Черна дупка

Той започна да се притеснява. Мостът трябваше да е буквално в състояние на свободно падане. Дали нещо не пречеше на този процес? Огледа се из прозрачния корпус, като почти очакваше… какво? Че Мостът е налетял на някой лепкав облак или пък върху един от невъобразимите стълбове от течността на моретата под тях?

Не можа обаче да види нищо такова.

Рийз отново насочи вниманието си към телескопа, само за да открие, че Холербах се бе обърнал с главата надолу; той се държеше с разперени ръце за монитора и енергично се опитваше да издърпа лицето си на едно ниво с картината на екрана. Колкото и да беше странно, но двамата с Рийз сякаш бяха теглени към противоположните краища на кораба. Нийд и Джейън се бяха разпръснали по подобен начин около голямото тяло на телескопа и се придържаха към него в условията на това ново и странно поле.

В залата се чуха писъци. Паянтовата конструкция от въжета и одеяла започна да се разпада; дрехи, прибори и хора започнаха на купчини да се плъзгат към стените.

— Какво става, дявол да го вземе, Холербах?

Старият Учен свиваше и отпускаше ръцете си.

— Проклятие, това хич не помага на артрита ми…

— Холербах!

— От прилива е! — отвърна сопнато Холербах. — По Кокалите, момче, нищо ли не си научил в часовете ми по орбитална динамика? Намираме се толкова близо до Сърцевината, че гравитационното й поле варира значително в рамките на няколко метра.

— Дяволите да те вземат, Холербах, щом си знаел всичко това, защо не ни предупреди?

Холербах отказа да се засрами.

— Защото беше очевидно, момче! А сега всеки момент ни очаква най-живописната гледка. Веднага щом гравитационният градиент надхвърли момента, наложен от триенето на въздуха… а, ето че започва…

Образът на монитора се замъгли, защото телескопът загуби фокуса си. Врящият океан прелетя над главата на Рийз. След това нестабилното равновесие съвсем се разпадна, а стъписаните пътници бяха отхвърлени във всички посоки; по плътта им, дрехите им и стените се появиха кървави петна.

Корабът се преобръщаше.

— С носа надолу! — Холербах, който продължаваше да стиска здраво телескопа, изкрещя така, че да могат да го чуят всички. — Корабът ще постигне равновесие, след като се насочи с носа надолу към Сърцевината…

Муцуната на кораба се обърна към Сърцевината, мина покрай нея, след което се обърна отново назад, сякаш Мостът беше голяма намагнитена игла в близост до буца желязо. С всяко полюшване опустошенията във вътрешността на кораба ставаха все по-големи; Рийз вече виждаше осакатени тела сред блъскащите се пътници. Колкото и да беше абсурдно, той си спомни за танца, който бе наблюдавал в театъра на светлината; като някакви танцьори, Мостът и Сърцевината участваха в един въздушен балет, при който корабът валсираше в гравитационните обятия на черната дупка.

Най-накрая Мостът се стабилизира с насочена към Сърцевината ос на въртене. Пътниците и вещите им бяха наблъскани в двата края на цилиндричната зала, където въздействието на приливите и отливите беше най-силно; Рийз и другите Учени, които продължаваха да се държат здраво за голямото тяло на телескопа, се намираха в близост до центъра на гравитация на кораба и се измъкваха, както прецени Рийз, доста леко от цялата ситуация.

Покрай прозорците прелитаха кървавочервени океани.

— Вероятно сме близо до максималното приближаване — извика Рийз. — Ако успеем да оцелеем през следващите няколко минути и корабът не се разпадне от натоварването…

Нийд беше обгърнал с ръце основната част от тялото на телескопа и се бе вторачил в океана на Сърцевината.

— Мисля, че ще трябва да се борим за оцеляването си и с други неща — каза той.

— Какво?

— Погледни! — и Нийд посочи — тогава се изпусна от телескопа и полетя встрани от него. Задращи с ръце по повърхността на апарата, като се опита да се хване отново; но накрая опитите му останаха напълно безуспешни. Като продължи да се взира в прозореца, той излетя на около трийсет метра към шаващата маса от човешки същества, която беше притисната в единия край на цилиндричното помещение.

Когато се стовари върху тях, се чу някакъв пращящ звук, а заедно с него и вик на болка. Рийз затвори очи.

Холербах изкрещя като на пожар:

— Рийз, погледни какво искаше да ни покаже той.

Рийз се обърна.

Кървавото море продължаваше да ври и кипи; но сега Рийз видя, че ясно се очертава един водовъртеж, нещо като здрав възел, събран под Моста. Из водовъртежа се движеха сенки — огромни и целеустремени. А освен това… водовъртежът се движеше заедно с кораба, просто следваше напредването му…

Водовъртежът се спука като мехур, при което от дълбините на океана се появи диск с широчина от около стотина метра. Смолисточерната му повърхност пулсираше; с озадачаваща честота от него изскачаха огромни крайници, сякаш под някаква гумена плоскост напираха мощни юмруци. Дискът летя доста дълго време; после въртенето му се забави и той падна обратно в тътнещия океан.

Почти незабавно водовъртежът започна да се събира отново.

Лицето на стария Учен беше посивяло.

— Това е второто подобно изригване. Очевидно не целият живот тук е цивилизован колкото нас.