Черна дупка

И тогава бяха започнали да се проявяват последиците от загубата на едната от машините за провизии, при което трябваше да се прави ново и болезнено разпределение на дажбите.

Небето отвън беше наситено, дълбоко синьо, нарушавано само от дифузната бледност на далечни мъглявини. Учените се бяха размислили над древните си инструменти, но убедиха Рийз, че междумъглявинните пространства далеч не са безвъздушни, макар че газовете в тях бяха прекалено малко, за да могат да поддържат съществуването на човешки живот.

— Сякаш — беше му казала развълнувано Джейън — мъглявините са петна с висока плътност в рамките на един много по-голям облак, който може би си има своя вътрешна структура, своя собствена Сърцевина. Може би всичките мъглявини падат като звезди в тази по-голяма сърцевина.

— И защо да спираме дотук? — беше се усмихнал Рийз. — Структурата може да е повтаряща се. Нищо чудно тази по-голяма мъглявина да е сама по себе си сателит на друга, по-мощна Сърцевина; която на свой ред е сателит на друга и така нататък без край.

Очите на Джейън просветнаха.

— Как ли изглеждат обитателите на онези по-големи сърцевини, каква ли гравитационна химия действа при такива условия…

Рийз вдигна рамене.

— Може би един ден ще изпратим там някой кораб, за да разбере. Да пътуваш до Сърцевината на Сърцевините… но може да има и по-добри начини, за да се намерят отговорите на тези въпроси.

— Например?

— Ами, ако нашата нова мъглявина наистина пада в някоя по-голяма сърцевина, тогава трябва да има ефекти, които да могат да се измерят. Приливи и отливи може би — тогава ще изградим хипотеза за теглото и същността на по-голямата сърцевина, без изобщо да сме я виждали.

— А като знаем това, бихме могли да продължим нататък с валидизирането на цели групи теории за структурата на тази вселена…

Тогава Рийз се усмихна, защото нещо от прилива на интелектуална увереност се върна за секунда, за да го стопли.

Но ако не можеха да се изхранват, всички тези мечти не струваха нищо.

Корабът бе набрал огромна скорост след маневрата си на базата на ефекта на прашката, която бе направил около Сърцевината, така че се беше изкачил до междумъглявинното пространство за няколко часа. Оттогава бяха изминали пет смени… но ги очакваха още може би двайсетина смени път. Дали можеше крехката социална структура на кораба да издържи дотогава?

Рийз усети някаква кокалеста ръка върху рамото си. Холербах надвеси изпитото си лице и се вторачи през прозореца.

— Великолепно — промълви той.

Рийз не каза нищо.

Холербах не помръдна ръката си.

— Знам какво чувстваш.

— Най-лошото във всичко това е — каза Рийз тихо, — че пътниците още ме мислят за виновен за трудностите, пред които се изправяме. Майките обвинително ми сочат гладните си деца, когато минавам покрай тях.

Холербах се разсмя.

— Рийз, не бива да се оставяш това да те притеснява. Ти не си загубил смелия идеализъм на неотдавнашната си младост — идеализъм, който, незасегнат от зрелостта — сухо продължи той, — те накара да рискуваш собствената си кожа, като се приобщи към Учените по време на въстанието. Ти обаче си се превърнал в мъж, който е разбрал, че най-важното нещо е оцеляването на вида… и освен това си се научил как да налагаш такава дисциплина и на останалите. Показа това с победата си над Гоувър.

— Искаш да кажеш убийството му.

— Ако не си изпитал нищо друго, освен съжаление за действията, които беше принуден да предприемеш, ще те уважавам по-малко. — И старият Учен стисна рамото му.

— Само ако можех да бъда сигурен, че съм прав — въздъхна Рийз. — Може би съм насочил тези хора към собствената им смърт с някакви фалшиви надежди.

— Е, знаците са добри. Навигаторите ме уверяват, че маневрата ни около Сърцевината е била успешна и че държим верния курс към новия си дом… А пък ако искаш още знаци за успех от съдбата… — Той посочи над главата си. — Виж там горе.

Рийз вдигна поглед. Мигриращото ято китове представляваше един слой от тънки, призрачни форми, които пресичаха небето отляво надясно. По бреговете на тази река от живот той забеляза пластинни същества, небесни вълци с плътно затворени усти, както и други, по-екзотични животни — всички те плавно се плъзгаха към следващия си дом.

Из цялата Мъглявина вероятно имаше още много такива големи ята: редица до редица всички те напускаха умиращия облак газ, разпръснати силуети на фона на мрачния отблясък на Мъглявината. Много скоро, разсъждаваше Рийз, Мъглявината щеше да остане без какъвто и да било живот в нея… с изключение на няколкото завързани дървета и хванатите в капан останки от човечеството.

Изведнъж в потока от китове се появи бавно раздвижване. Три от големите животни се носеха заедно с бързо въртящи се перки, докато в един момент не започнаха да се движат над и около един друг, изпълнявайки обширен и тържествен танц. Накрая се приближиха толкова много един до друг, че перките им се сляха, а телата им се докоснаха; изглеждаха сякаш се бяха превърнали в едно-единствено същество. Останалите от ятото плуваха на почетно разстояние от тройката.

— Какво правят?

Холербах се усмихна.