Черна дупка

— Нападението ли? Да, момче; свърши. Поне засега де… Благодарение на това чудо. — Той вдигна поглед към кита и си представи объркването, което вероятно настъпваше, когато хората поглеждаха от улиците и фабриките на Рафт към това чудовище в небето. — Но миньорите ще се върнат. Или може би — добави мрачно той, — ще се принудим да идем да ги пресрещнем…

Гласът му заглъхна, преди да е свършил фразата си.

От корема на кита висеше един човек и махаше едва-едва.

При започването на атаката на миньорите, Гоувър се беше присъединил към тълпата, която се трупаше на стълбата, слизаща надолу от платформата. Той използваше юмруците и лактите си, за да избяга от летящите стъкла, виковете и огъня. Сега нападението бе свършило толкова внезапно, колкото и беше започнало. Гоувър изпълзя от прикритието си под платформата и предпазливо се закатери нагоре по стъпалата.

Той огледа страхливо горящите заслони, овъглените тела… докато не видя Декър. Огромният мъж крачеше гордо сред пораженията, навеждаше се, за да помогне на медицинския персонал или подритваше някоя овъглена останка от книга. Движенията му бяха на човек, който е обзет от едва сдържана ярост.

Но той очевидно беше прекалено зает, за да е забелязал как Гоувър се беше покрил по време на битката. Гоувър забърза с облекчение към Декър, нямащ търпение да го забележат сега; стъпките му трошаха разбитите стъкла.

През покритата с мръсотия палуба премина някаква сянка. Гоувър потръпна, извъртя глава и погледна нагоре.

Кит! И то на не повече от стотина метра над Рафт, носейки се като обширен, полупрозрачен балон. Какво, по дяволите, ставаше? Бързият му ум заработи на пълни обороти. Беше чувал легенди, че китовете могат да бъдат вкарани в капан и уловени. Вероятно можеше да накара Декър да изпрати горе някои от онези адски тъпи пилоти на дървета; пред очите му мина приятно видение как стои на периферията на някое дърво и хвърля възпламенителните си бомби към огромното, взиращо се око…

Някой го потупа по рамото.

— Махни се от пътя, да те вземат дяволите.

Двама мъже се опитваха да минат покрай него. Те наполовина носеха, наполовина влачеха една жена; лицето й беше съсипано от пламъците, а от единственото й око постоянно се стичаха сълзи. Раздразнен, Гоувър беше на прага да им отвърне нещо троснато — та тия дори не бяха членове на Комитета… но нещо в умореното напрежение на лицата им го накара да отстъпи встрани.

Той погледна нагоре още веднъж и забеляза без особен интерес, че едно дърво се издига към кита… след което различи някакво черно, неравномерно петно отстрани на животното. Гоувър примижа срещу почти пряката звездна светлина.

По Кокалите, та това беше човек. Грубо учудване разцъфна у Гоувър и за една секунда самоувереността му се изпари. Как, по дяволите, човек можеше да стигне дотам, че да се вози на кит?

Китът бавно се въртеше и придвижваше човека все по-наблизо. Имаше нещо дразнещо познато у смътно различаващото се телосложение на пътника на кита…

Гоувър нямаше никаква представа какво става; но вероятно можеше да се възползва по някакъв начин от всичко това.

Като си подсвиркваше със стиснати зъби, Гоувър си проправяше път през ранените и изтощените от битката в търсене на Декър.

По време на часовете, след като бе успял да „убеди“ кита да напусне стадото си, на Рийз нееднократно му се бе искало да умре.

Китът се издигаше стабилно навън от дълбините на Мъглявината, докато през тялото му преминаваха конвулсии от самотата и съжалението, че е трябвало да напусне другарите си. Това потопи Рийз в голяма мъка, изгаряше го огромна, жестока агония. Той не можеше да яде, да спи; лежеше опрян на стената на стомаха, почти без да може да помръдне, дори дишането му намаля до минимум; от време на време, наполовина в съзнание, се въргаляше в гърчове по топлата слуз на дъното на корема.

Но успя да задържи концентрацията си. Като кибритени клечки на вятър той пазеше пред вътрешното си око образите на Холербах, Палис и останалите; и с Рафт, застопорен в мислите му, тихо и монотонно тананикаше песента на кита отново и отново.

Бяха минали много смени, докато Рийз лежеше там и се страхуваше да не заспи. И тогава, съвсем внезапно, усети някаква промяна; полъх на объркване премина през умствената буря на кита и звярът сякаш се понесе през плътни извивки във въздуха. Рийз се търколи в корема му и се вторачи през замъгления хрущял.

Отначало не можа да разпознае нищо пред погледа си. Обширен, ръждивокафяв диск, който караше дори кита да изглежда като джудже, рядка гора от дървета, които бавно се въртяха над неосветени метални улици…

Та това беше Рафт.

С внезапен прилив на сили, той беше разкъсал хрущяла пред себе си, като пробиваше с пръсти плътната пореста материя.

Дървото стабилно се издигаше към огромната, въртяща се маса на кита.

— Хайде, момче — каза рязко Палис. — Който и да е там горе, той ни спаси кожата. Сега ние ще спасим неговата.

Нийд работеше с нежелание по горивните гърнета.

— Не вярвам да мислиш, че е докарал нарочно кита тук.

Палис вдигна рамене.