Черна дупка

Рийз разтърси глава, като се опита да я освободи от странните образи и звуци. Дявол да го вземе, познаваше се достатъчно добре, за да знае, че не може да посреща смъртта с елегична усмивка и видения за живота след смъртта. Трябваше да се бори, да търси изход…

Но ако тези мисли не бяха негови, то тогава чии бяха?

Той се извърна с потръпване и се вторачи в огромния мозък около хранопровода на кита. Дали беше възможно звярът да е наполовина телепат? Дали образите не се втичаха в главата му от онази огромна купчина, която беше само на няколко метра от него?

Спомни си как пеенето на ловуващите Кокали бе привличало китовете. Може би монотонното пеене излъчваше някакво телепатично привличане, което стъписваше и призоваваше китовете. Рийз изненадано си даде сметка, че нестихващата музика в главата му имаше същата структура, същия убедителен ритъм и циклично повтарящи се части — макар че било то чрез слуха си или с телепатични средства, той откри, че е невъзможно да различи ясно мелодията. Значи Кокалите, може би по чиста случайност, бяха открили начин да карат китовете да вярват, че пътуват не към собствената си бавна смърт в ръцете на миниатюрни, зле настроени човешки същества, а към…

Какво? Къде си мислеха, че отиват тези китове, носещи се към Сърцевината, а и защо бяха толкова щастливи, че отиват натам?

Имаше само един начин да разбере това. Рийз потръпна при мисълта да отвори съзнанието си за по-нататъшно насилие; но се хвана здраво с ръце за хрущяла, затвори очи и се опита да приеме като добре дошли странните образи.

Китовете отново се носеха във въздуха. Той се опита да наблюдава сцената така, сякаш пред себе си имаше фотография. Дали тези неща бяха наистина китове? Да; но обемът им беше някак драстично намален, така че те се превърнаха в малки снаряди с формата на моливи, които се носеха напред през въздуха при минимално съпротивление към… какво? Рийз се напрегна, като притисна очи с опакото на едната си ръка, но образът не искаше да се появи. Е, към каквото и да беше, „неговият“ кит не чувстваше нищо друго, освен удоволствие от перспективата.

Ако не можеше да види направлението, то поне да можеше да разбере кой е източникът. Той нарочно наведе глава. Образът в главата му се проясни, сякаш преглеждаше небето с телескоп.

И тогава видя целта на полета на китовете. Това беше Сърцевината.

Отвори насълзените си очи. Значи съществата не се бяха втурнали към собствената си смърт; щяха да използват някак Сърцевината, за да придобият нечувана скорост, която да е достатъчна, за да ги отпрати надалеч…

… надалеч, даде си сметка Рийз с внезапно прозрение, извън самата Мъглявина.

Китовете знаеха, че Мъглявината загива. И по този немислим начин те се опитваха да мигрират; щяха да зарежат умиращите останки на Мъглявината и да пресекат пространството, за да си намерят нов дом. Може би са правили така десетки, стотици пъти преди това; може би се бяха разпространявали сред мъглявините в продължение на стотици хиляди смени…

А онова, което можеха да направят китовете, човек със сигурност можеше да изкопира. Рийз беше облян от огромна вълна надежда; той усети как страните му горят от притока на кръв.

Сърцевината вече беше много близо; проблясъци на адска светлина се промъкваха през обвивката от отломъци и осветяваха наносите. Пред себе си Рийз виждаше как китовете издишват с голяма сила въздух през устите си на големи, влажни фонтани; телата им се свиваха като бавно издишащи балони.

Въртенето на кита на Рийз намаля. Скоро той щеше да влезе в дълбокото гърло на гравитационната яма на Сърцевината… и Рийз със сигурност щеше да умре. Със същата бързина, с която се беше надигнала вълната му на надежда, тя се и разпадна, като отвлече със себе си и последните следи от фалшивото му задоволство. Оставаха му може би броени минути живот, а в обречената му глава бе заключена тайната за оцеляването на расата му.

От гърлото му се изтръгна стон на отчаяние, а ръцете му се стегнаха конвулсивно около хрущяла на лицето на кита.

Китът потрепери.

Рийз погледна невярващо към ръцете си. До този момент китът не бе дал по-големи признаци, че усеща присъствието му, отколкото ако той беше някой единичен микроб или паразит. Но ако физическите му действия не бяха нарушили спокойствието на кита, тогава може би неговият прилив на отчаяние бе оказал въздействие върху този огромен, бавен мозък, който се намираше на няколко метра от него…

А може би имаше и изход от цялата тази работа.

Той затвори очи и призова на помощ лицата на много хора. Холербах, Джейън, Шийн, Палис, който се грижеше за гората си; Рийз остави агонията от бъдещата им смърт, копнежът да се върне при своите хора и да ги спаси да се слеят в една обща точка от болка. Той дърпаше с всички сили лицето на кита, сякаш се надяваше с брутална сила да издърпа назад огромното същество от пътя му към Сърцевината.

Изведнъж Рийз беше обладан от чудовищна тъга, молба това човешко влияние да остави кита на мира, за да може той да последва стадото си по пътя към спасението.