Черна дупка

— Значи щеше да бъдеш на около седемнайсет „години“, а? Така — за какво предполагаш са се отнасяли тези единици — „ден“, „година“? — Но преди Рийз да успее да отговори, Холербах вдигна ръка и се отдалечи. — Баерт! Значи ти позволиха да стигнеш дотук, въпреки усилията ми да им попреча…

Купи с бонбони бяха пуснати да обикалят около стените. Джейън задъвка някакво пихтиесто вещество и разсеяно задърпа Рийз за ръката.

— Хайде. Не ти ли стигат толкова гледки и наука?

Рийз я погледна, а комбинацията от виноподобие и звезди го караше да се чувства доста замаян.

— Ъ? Знаеш ли, Джейън, въпреки разните истории за нашата родна вселена, понякога това място изглежда доста красиво. — Той се усмихна. — А и ти самата не изглеждаш много зле.

Тя го ръгна по слънчевия сплит.

— Нито пък ти. Хайде сега да потанцуваме.

— Какво? — Еуфорията му се изпари. Той погледна през рамото й към водовъртежа от танцуващи двойки. — Виж какво, Джейън, никога през живота си не съм танцувал.

Тя зацъка с език.

— Не бъди страхливец, минен плъх такъв. Тези хора са просто бивши чираци като мен и теб и мога да ти кажа едно нещо със сигурност: хич няма и да те погледнат.

— Ами… — започна той, но вече беше твърде късно; като го хвана решително за ръката, тя го отведе до средата на платформата.

Главата му се изпълни със спомена за нещастните гравитиращи танцьори в театъра на светлината и за техния главозамайващ, зрелищен балет. Дори да успееше да доживее до петдесет хиляди смени, той никога нямаше да постигне подобна грация.

За щастие танците тук въобще не приличаха на онзи.

Млади мъже фиксираха с поглед момичета през дансинга от няколко метра. Тези, които танцуваха, го правеха с голям ентусиазъм, но с не особено голямо майсторство; Рийз ги погледа няколко секунди, след което започна да имитира ритмичното им поклащане.

Джейън направи някаква физиономия срещу него.

— Това е направо ужасно. Но кой го е грижа?

В условията на ниска гравитация — тук тя беше наполовина в сравнение с тази около лабораториите — танцът притежаваше унасяща бавност. След известно време Рийз започна да се отпуска; и най-накрая си даде сметка, че се забавлява…

… докато краката му под него поддадоха и той се строполи на платформата с бавно движение. Джейън прикри с една ръка лицето си, за да потисне кикота си, а около него бързо се оформи смееща се тълпа. Рийз стана на крака.

— Съжалявам…

Някой го потупа по рамото.

— И трябва.

Той се извърна; пред него, с широка лукава усмивка стоеше един млад мъж с нашивките на младши офицер.

— Доув — каза Рийз бавно, — ти ли ме събори?

Доув дрезгаво се изхили.

Рийз усети как мускулите на ръцете му се издуват.

— Доув, през последната година ме дразниш непрекъснато…

Доув го изгледа недоумяващо.

— … Искам да кажа през последните хиляда смени. — И това си беше вярно; Рийз можеше да понася постоянните удари от засада, зли забележки и грубости на Доув и подобните му по време на работния ден… но предпочиташе да не му се налага. А освен това, от инцидента в театъра насам, той постоянно се убеждаваше, че поведение като това на Доув беше причина за голяма част от болката и страданието на Рафт; а може би и за още много подобни неща занапред.

Подобието на вино беше като кръв сега, когато туптеше в главата му.

— Кадет, ако имаме да уреждаме нещо…

Доув му хвърли един презрителен поглед.

— Не тук. Но много скоро. О, да, скоро. — И той се извърна и се отдалечи сред тълпата.

Джейън ръгна Рийз в ръката достатъчно силно, за да го накара да подскочи.

— Необходимо ли е да превръщаш всеки инцидент в зрелище? Ела, хайде да пийнем по нещо. — И тя си запроправя път към бара.

— Здравей, Рийз.

Рийз се спря, като позволи на Джейън да избърза напред и да се смеси с тълпата около бара. Пред него стоеше слаб млад мъж, с прилепнала по скалпа му коса. Носеше черните нашивки на Инфраструктурата и оглеждаше Рийз с хладнокръвна преценка.

Рийз изръмжа.

— Гоувър. Предполагам, че това не е най-добрата смяна, която съм имал някога.

— Какво?

— Не ми обръщай внимание. Не съм те виждал, откакто те срещнах малко след пристигането си.

— Да, но това е напълно разбираемо — Гоувър смигна деликатно към нашивката на Рийз. — Движим се в различни кръгове, не е ли така?

Стигнал до края на търпението си след инцидента с Доув, Рийз изгледа Гоувър колкото можеше по-хладнокръвно. Той имаше все същите остри черти и изпълнен със сприхав гняв поглед… но изглеждаше с по-голямо самочувствие, по-сигурен в себе си.

— Значи още подлизурстваш за онези дърти дърдорковци в лабораториите, а?

— На това място ще си замълча, Гоувър.

— Така ли? — Гоувър почеса ноздрите си с длан. — Като те видях в тази шутовска униформа, се зачудих ти самият как виждаш себе си сега. Обзалагам се, че не си работил една цяла смяна — ама истинска работа — откакто се приземи тук. Чудя се какво ли биха си помислили за теб твоите приятели, плъховете. А?