Черна дупка

— Всъщност тя представлява метална топка. Не би могла да съществува… тук. Гравитацията е ключът към абсурдното място, в което сме заседнали, разбираш ли; тук гравитацията е стотици пъти по-силна в сравнение с вселената, от която сме дошли. Тук нашата родна планета би имала повърхностна гравитация от няколко милиарда гравитационни единици — ако не избухне незабавно. А небесната механика би била просто шега. На родния свят са му необходими повече от хиляда смени, за да се завърти по орбита около звездата си. А тук това би отнело само седемнайсет минути! Рийз, ние не вярваме, че Екипажът е възнамерявал да докара Кораба тук. Вероятно е станало поради някаква злополука. Веднага щом ги е ударила увеличената гравитация, от Кораба са се откъснали големи парчета. Включително и онова, което те са използвали, за да задвижват Кораба във въздуха. Вероятно са паднали в Мъглявината, почти без да разбират какво става и отчаяно са опитвали да останат извън Сърцевината…

Рийз се сети за избухването на леярната и във въображението му започна да се оформя следната картина…

„…Членовете на Екипажа тичали по коридорите на падащия Кораб; дим изпълвал помещенията, докато огнени пламъци пърлели въздуха. Корпусът бил пробит; острият въздух на Мъглявината изпълвал кабините, а през пролуки в сребърните стени Екипажът видял летящи дървета и огромни, облачни китове, всичко това напълно различно от нещата, които познавали…“

— … Само Кокалите знаят как са преживели по време на първите няколко смени. Но са оцелели така или иначе; впрегнали са дърветата и са останали недостъпни за лапите на Сърцевината; и постепенно хората са се разпространили из Мъглявината, до световете на Белт, че и по-нататък…

— Какво? — вниманието на Рийз се върна към настоящия момент. — Но аз си мислех, че описвате как хората от Рафт са дошли тук… Предполагах, че хората от Белт и другите места…

— Са дошли отнякъде другаде? — Холербах се усмихна и придоби уморен вид. — За нас е много удобно да мислим така, за да имаме известно спокойствие тук, на Рафт. Но истината е, че всички хора в Мъглявината са тръгнали от Кораба. Да, дори Кокалите. И всъщност може би този мит за различния произход е на път да разруши вида ни. Трябва да се размножаваме кръстосано, да разширяваме обхвата на генетичните си заложби…

Рийз се замисли над думите му. Като си направеше кратка ретроспекция, той откриваше толкова много очевидни прилики между живота тук и този на Белт. Но мисълта за очевидните разлики, за неумолимата грубост на живота на Белт, започна да го изпълва с изгаряща ярост.

Защо, например, Белт да не може да си има своя собствена машина за провизии? Ако всички бяха с общ произход, миньорите със сигурност имаха същите права, както и обитателите на Рафт…

Щеше да има време да разсъждава върху това по-късно. Той се опита да се съсредоточи над онова, което казваше Холербах.

— … Така че ще бъда откровен с теб, млади човече. Знаем, че Мъглявината е на края на ресурсите си. И ако не направим нещо по този въпрос, с нас също е свършено.

— Какво ще се случи? Няма ли да става вече за дишане въздухът?

Холербах внимателно премести планетария.

— По всяка вероятност. Но дълго време преди това звездите ще изгаснат до една. Ще стане тъмно и студено… и дърветата вече няма да могат да изпълняват функциите си. Вече няма да имаме нищо, което да ни държи стабилни. Ще паднем в Сърцевината и това ще бъде краят. Вероятно доста ще полетим… Ако не искаме да потеглим на това пътешествие към смъртта, Рийз, трябва да се осланяме на учени. Млади, търсещи, които могат да измислят как да се измъкнем от капана, в който се превръща Мъглявината. Рийз, тайната на учения не се състои в това, което той знае. Тя е в онова, което той търси. Мисля, че ти разполагаш с този дух. Може би, всъщност…

По страните на Рийз се разля червенина.

— Искате да кажете, че мога да остана?

Холербах изсумтя.

— За пробен период, помни това; толкова дълъг, колкото аз преценя, че е необходим. И освен това, ще трябва да ти осигурим едно наистина добро образование. Давай му на Грийе малко повече зор, нали разбираш? — Старият учен се върна обратно до бюрото и седна в креслото си. Извади очилата от един джоб на халата си, закрепи ги на носа си и отново се наведе над книжата. Вдигна поглед към Рийз. — Нещо друго?

Рийз усети, че се усмихва.

— Мога ли да ви задам още един въпрос?

Холербах се намръщи раздразнено.

— Добре, щом трябва…

— Разкажете ми за звездите. От другата страна на Болдеровия пръстен. Наистина ли са с диаметър милиони километри?

Холербах опита да задържи маската си на раздразнение; тя обаче се стопи до някаква половинчата усмивка.

— Да. И дори малко по-големи! Намират се на голямо разстояние една от друга, разпръснати в едно почти празно небе. Освен това животът им не е хиляда смени, както на долнопробните видове тук, а хиляди милиарди смени!

Рийз се опита да си представи такова великолепие.

— Но… как?

И Холербах започна да му разказва.

5.