Черна дупка

Той й се усмихна, след което и двамата продължиха пътуването, без да кажат нито думица повече.

Автобусът стигна до края на гравитационната яма на Рафт. Периферията се приближаваше като острие на нож върху фона на небето и автобусът положи всички усилия да спре до едни широки стълби. Рийз и Джейън се присъединиха към опашката от пътници пред преработвателя на доставките. До открояващата се на фона на небето машина седеше човек, който явно я обслужваше; вглеждайки се разсеяно в него, Рийз откри, че неговото лице му е познато отнякъде.

Машината за провизии представляваше неравен блок два пъти по-висок от човешки ръст. Широката й предница беше надупчена от множество отвори, струпани около съвсем просто контролно табло, което напомняше на Рийз за това на Къртицата. В задната й част имаше нещо като муцуна, подобна на огромна уста, която сочеше навън към атмосферата на Мъглявината; Рийз беше разбрал, че суровините, с които работеше машината, се засмукваха от тази муцуна от богатия на живи същества въздух, така че не беше особено трудно човек да си представи как машината поема дълбоко дъх през металните си устни.

Джейън пошушна в ухото му:

— Само да ти кажа, че се захранва с енергия от една миниатюрна черна дупка.

Момчето подскочи.

— От какво?

Тя се усмихна.

— Не знаеше ли? Ще ти разкажа по-късно.

— Кеф ти е така, нали? — изсъска той.

Звездната светлина над главите им беше много наситена, особено извън заслона на летящата гора. Рийз усети как в очите му се търкулват капчици пот; той премигна и се взря в широкия врат на човека пред себе си. Плътта му беше покрита с остри черни косми и блестеше влажна около яката. Мъжът вдигна широкото си месесто лице към звездата.

— Проклета горещина — изръмжа той. — Не мога да разбера защо продължаваме да стоим под това дяволско чудо. Мит трябва най-сетне да си размърда дебелия задник и да направи нещо. Нали? — И той зяпна нахално в Рийз.

Рийз му се усмихна несигурно в отговор. Мъжът го изгледа странно и се обърна на другата страна.

След няколко минути, изпълнени с неудобство, опашката намаля, а покрай тях надолу по стъпалата се точеха пътници с пакетите си храна, вода и други провизии. Наблюдавани от мрачния оператор на машината, Рийз и Джейън пристъпиха към нея; Джейън започна да набира на контролното табло регистрационния номер на един от учените, а след това и сложна поредица от числа, посочващи от какво имат нужда. Рийз се наслаждаваше на начина, по който пръстите й летяха по клавиатурата — още едно умение, което той сигурно никога нямаше да има възможността да придобие…

Тогава си даде сметка, че операторът му се усмихва. Той седеше със скръстени ръце на високо дървено столче; по захабения му гащеризон бяха вшити черни ивици.

— Я виж ти, виж ти — бавно поклати глава той. — Та това е минният плъх.

— Здравей, Гоувър — отвърна сухо Рийз.

— Още ли продължаваш да слугинстваш на онези дърти учени дърдорковци? Мислех, че вече са те напъхали в някоя муцуна. Единственото, за което ставате вие, минните плъхове…

Рийз усети как ръцете му се свиват в юмруци; бицепсите му се напрегнаха почти болезнено.

— Значи продължаваш да си все същата отвратителна издънка, а, Гоувър? — скръцна със зъби Джейън. — Изхвърлянето ти от науката не е помогнало никак на личното ти развитие.

Гоувър оголи жълтите си зъби.

— Аз сам си избрах да напусна. Нямам намерение да си прахосам живота с онези безполезни дърти разсипници на пространството. В Инфраструктурата поне върша истинска работа. Придобивам конкретни умения.

Джейън стовари юмруци върху бедрата си.

— Гоувър, ако не бяха Учените, Рафт да е бил разрушен преди много поколения.

Той изсумтя презрително, изпълнен с досада.

— Разбира се. Явно ти продължаваш да вярваш в това.

— Това е истината.

— Може да е била навремето. Но какво ще кажеш за сега? Защо тогава още не са ни преместили изпод онова нещо в небето?

Джейън си пое ядосано дъх… след което се поколеба, защото не разполагаше с простичък отговор.

Гоувър не изглеждаше кой знае колко доволен от малката си победа.

— Няма значение. Мислете си каквото искате. Но много скоро ще се чуе и нашият глас — на хората, които наистина поддържат летенето на Рафт — Инфраструктурата, специалистите по дърветата, дърводелците и металурзите. И тогава ще започне дългото загиване на всички паразити.

Джейън се намръщи.

— Какво трябва да означава това?

Гоувър обаче се беше обърнал на другата страна и се усмихваше цинично; а един мъж зад тях изръмжа:

— Хайде, вие двамата, размърдайте се.

Те се върнаха в автобуса, здраво стиснали пакетите с провизии. Рийз каза:

— Ами ако той наистина е прав, Джейън? Какво ще стане, ако на Учените и на офицерите вече… не им бъде позволено да работят?

Тя потрепери.

— Тогава ще настъпи краят на Рафт. Аз обаче си го познавам Гоувър; просто раздува собствената си важност, за да ни накара да си мислим, че се радва на преместването си в Инфраструктурата. Винаги си е бил такъв.

Рийз се намръщи. Може би, помисли си той.

Но Гоувър беше прозвучал много убедено.

Няколко смени по-късно Холербах извика Рийз при себе си.