Черна дупка

С помощта на реактивните двигатели, които беше прикачил Нийд, те успяха да вкарат кораба в широка, елипсовидна орбита около една гореща, жълта звезда, която се намираше дълбоко във вътрешността на новата мъглявина. Големите порти бяха отворени и около корпуса запълзяха хора, които прикрепяха още въжета и монтираха нови реактивни двигатели. Разреден, ясен въздух изпълни мухлясалата вътрешност на кораба; вонята на рециклиран и затворен в цистерни въздух най-сетне беше прогонена и сред пътниците настъпи празнично настроение.

Дори по опашките за дажбите цареше веселие.

Телата на тези, които не бяха оцелели по време на пътуването, бяха вдигнати от кораба, увити в рогозки и изхвърлени в пространството. Рийз огледа тълпата жалеещи хора, струпани при вратата. Той изведнъж си даде сметка каква смесица са сега: имаше хора от Рафт, като Джейън и Грийе, заедно с Горд и някои други миньори; там бяха и Куид, и дружинката му от Кокали. Всички те се бяха смесили, доста непретенциозни един спрямо друг, обединени от чувствата на мъка и гордост. Старото разделение нямаше никакво значение, осъзна Рийз; на това ново място те бяха просто човешки същества…

Впоследствие Мостът щеше да се премества от тази звезда, но тези тела щяха да останат в орбита тук в продължение на много смени, маркиращи пристигането на човека в новия свят, преди триенето на въздуха да ги отведе в крайна сметка към пламъците на звездата.

Въпреки притока на свеж въздух, Холербах продължи да отслабва все повече. Най-накрая той остана да лежи на един сламеник, поставен пред остъклената повърхност на корпуса на Моста. Рийз се присъедини към стария Учен; двамата заедно наблюдаваха новата звездна светлина.

Холербах получи пристъп на кашлица. Рийз постави ръка върху челото на стареца и най-сетне дишането на Холербах се успокои.

— Казах ти, че беше по-добре да ме оставиш там — изхриптя той.

Рийз не обърна внимание на думите му и се наведе напред.

— Трябваше да видиш как пуснахме на свобода младите дървета — заговори той. — Само отворихме клетките и те направо излетяха… Разпръснаха се около тази нова звезда така, сякаш са се родили тук.

— Може и да са — рече сухо Холербах. — На Палис това щеше да му хареса.

— Мисля, че никой от нас — по-младите — не е знаел колко зелени могат да бъдат листата. Освен това дърветата май вече започнаха да растат. Много скоро ще си имаме гора, достатъчно голяма, за да даде плод и ще можем да се придвижваме: да намираме китове, може би пресни източници на храна…

Холербах взе да тършува под сламеника си; с помощта на Рийз намери едно малко пакетче, увито в груб плат.

— Какво е това?

— Вземи го.

Рийз отви парцала и в ръцете му се появи фино изработено устройство с размерите на събраните му шепи; в центъра му проблясваше сребърна топка, около която бяха разположени разноцветни мъниста по телени окръжности.

— Твоят планетарий — възкликна Рийз.

— Донесох го с личните си вещи.

Рийз поглади познатия предмет. След това смутено попита:

— Да не би да искаш да остане при мен, когато теб вече няма да те има?

— Не, дявол да го вземе! — закашля се пренебрежително Холербах. — Рийз, твоите пристъпи на сантименталност ме притесняват. Не, сега ми се иска да го бях оставил това проклето нещо на Рафт. Момче, искам да го унищожиш. Когато ме изхвърлиш през тази врата, изхвърли и него след мен.

Рийз беше шокиран.

— Но защо? Това е единственият планетарий във вселената… буквално незаменим.

— Той просто не означава нищо! — Старите очи просветнаха. — Рийз, това нещо е символ на едно загубено минало, минало, което трябва да забравим. Придържали сме се към подобни знаци прекалено дълго време. Сега вече сме същества от тази вселена.

С внезапна сила, старият Учен сграбчи ръкава на Рийз и се помъчи да се издърпа нагоре в седнало положение. Рийз се намръщи, постави ръка на рамото му и нежно го накара да легне.

— Опитай се да си починеш…

— Зарежи това — прекъсна го Холербах. — Нямам време да си почивам… Трябва да им кажеш…

— Какво?