Àä

Под съпровода на тромпети и рогове хорът отново изпя предупреждението:

— Lasciate ogne speranza voi ch'entrate!

„Надежда всяка тука оставете!“

91.

Вдъхновената от ада музика отекваше в окъпана в червена светлина подземна зала — плач на гласове, дисонантен вой на струни и плътен рев на тимпани, громолящи през помещението като грохота на земетресение.

Докъдето стигаше поглед, подът на този подземен свят бе покрит с вода — тъмна, неподвижна, гладка, подобна на черен лед върху замръзнало езеро в Нова Англия.

„Лагуна, в която не блестят звездите“.

От водата, грижливо подредени в сякаш безкрайни редици, се издигаха стотици дебели дорийски колони, които се извисяваха на десет метра, за да поддържат засводения таван на цистерната. Колоните бяха осветени отдолу от червени прожектори и образуваха сюрреалистична гора от стволове, които чезнеха в тъмнината като някаква илюзия с огледала.

Лангдън и Брюдер спряха в края на стълбите, поразени от призрачното видение. Самата зала сякаш сияеше в червеникав тон и докато я оглеждаше, Лангдън се усети, че диша колкото се може по-плитко.

Въздухът бе по-тежък, отколкото бе предполагал.

Лангдън виждаше тълпата в далечината от лявата им страна. Концертът се провеждаше дълбоко в подземната цистерна, в средата на залата. Публиката бе настанена на обширни платформи. Няколкостотин зрители седяха в концентрични кръгове около оркестъра, а други сто стояха прави по периметъра. Имаше и още, заели места на пътеките, облегнати на яките парапети и зяпащи надолу към водата, заслушани в музиката.

Лангдън започна да оглежда морето аморфни силуети в търсене на Сиена. Не се виждаше никъде. Вместо това видя хора със смокинги, вечерни рокли, бурки, дори туристи по къси панталони и блузи. Представителна извадка на човечеството, събрана в алената светлина, сякаш вземаше участие в някаква окултна литургия.

„Дори Сиена да е някъде тук, ще е почти невъзможно да я открием“ — осъзна той.

В този момент покрай тях мина пълен мъж и тръгна нагоре, като кашляше. Брюдер веднага се обърна и го загледа изпитателно. Лангдън усети леко гъделичкане в гърлото си, но си каза, че е плод на въображението му.

Брюдер предпазливо стъпи на пътеката, като преценяваше накъде точно да тръгне. Все едно влизаха в лабиринта на Минотавъра. Пътеката бързо се разделяше на три, които на свой ред също се разделяха, образувайки висяща плетеница, увиснала над водата, виеща се между колоните и чезнеща в мрака.