Àä

Сински погледна Брюдер. Личеше си, че опитният агент си представя същото като нея — тъмна влажна подземна зала, пълна със застояла вода, в която се развива патогенът. Кошмарът се допълваше от пътеките, по които по цял ден се разхождаха туристи, само на сантиметри над водата.

— Създал е биоаерозол — каза Брюдер.

Сински кимна и оклюма.

— Тоест? — настоятелно попита Лангдън.

— Тоест може да се разпространява по въздуха — отвърна Брюдер.

Лангдън замълча и Сински видя, че той също започва да схваща потенциалните мащаби на кризата.

Разпространяваният по въздуха патоген беше една от възможните хипотези на Сински, но въпреки това, когато си мислеше, че цистерната е водохранилището на града, тя се бе надявала, че Зобрист е избрал обитаваща вода форма на живот. Водните бактерии бяха издръжливи и устояваха на промени в околната среда, но пък се разпространяваха бавно.

А въздушните патогени се разпространяваха бързо.

Много бързо.

— Ако патогенът е въздушен — каза Брюгер, — най-вероятно е вирусен.

„Вирус — помисли Сински. — Най-бързо разпространяващият се патоген, който би могъл да избере Зобрист“.

Наистина, освобождаването на въздушен вирус под водата беше необичайно, но много форми на живот имат инкубационен период във вода, след което живеят във въздушна среда — комари, спори, бактериите, които причиняват треска, микотоксините, дори човешките същества. Сински с ужас си представи как вирусът изпълва водата в цистерната… и заразените миниатюрни капчици във влажния въздух.

Мирсат се беше взрял през улицата към една ниска постройка от червени и бели тухли, чиято единствена врата беше отворена и разкриваше нещо като стълбище. Добре облечени хора с чадъри чакаха портиерът да ги пусне да влязат.

„Това да не е някакъв подземен клуб за танци?“, помисли Сински.

А после видя златните букви на стената и усети стягане в гърдите. Освен ако клубът не се наричаше „Цистерната“ и не беше построен през 523 година… Разбра защо Мирсат е толкова разтревожен.

— Потъналият дворец — каза Мирсат. — Изглежда… тази вечер там има концерт.

На Брюдер явно му писна и той се втурна към сградата. Останалите го последваха.

На входа чакаха хора — три жени, двама туристи, хванати за ръце, и един мъж със смокинг. Бяха се скупчили под козирката, за да се опазят от дъжда.

Сински чу мелодичните звуци на класическа композиция, които долитаха отдолу. „Берлиоз“ — реши тя. Но дори да не беше Берлиоз, определено не подхождаше на улиците на Истанбул.