Àä

— Освен това — добави Брюдер — съм виждал как реагира тълпа, когато хората ми минат покрай нея в защитни костюми. Ще настане паника и блъсканица.

Сински реши да отстъпи. В края на краищата Брюдер беше специалист и бе попадал в ситуации като тази.

— Единствената ни реална възможност — каза Брюдер — е да приемем, че патогенът все още е затворен някъде долу, и да опитаме да го неутрализираме.

— Добре — каза Сински. — Направете го.

— Има и друг проблем — намеси се Лангдън. — Ами Сиена?

— Какво Сиена? — попита Брюдер.

— Каквито и да са намеренията ѝ, тя може би е в Истанбул, много е добра с езиците и вероятно знае и турски.

— И какво от това?

— Сиена знае, че в стихотворението се говори за „дворец потънал“ — каза Лангдън. — А на турски това описание води направо… тук. — И посочи надписа „Йеребатан сарай“ над входа.

— Така е — уморено се съгласи Сински. — Като нищо може да се е сетила и да си спести посещаването на „Света София“.

— Е, ако е долу и възнамерява да пробие торбата преди да я неутрализираме, поне не е отдавна тук — каза Брюдер. — Районът е огромен и тя вероятно няма представа къде да търси. А и покрай всички хора наоколо едва ли ще може да скочи незабелязано във водата.

— Господине? — отново се обади портиерът. — Желаете ли да влезете?

Брюдер видя, че от улицата се задава още една група туристи, и кимна на портиера, че влиза.

— Аз идвам с вас — заяви Лангдън.

Брюдер се обърна и го погледна.

— Как ли пък не.

Тонът на Лангдън бе непреклонен.

— Агент Брюдер, една от причините да сме в това положение е, че Сиена Брукс цял ден си игра с мен. И както сам казахте, възможно е вече да сме заразени. Ще дойда, независимо дали това ви харесва, или не.

Брюдер го изгледа дълго, но накрая отстъпи.

Докато минаваше през вратата и се спускаше по стръмното стълбище след Брюдер, Лангдън усещаше топлия вятър, който духаше насреща им от недрата на цистерната. Влажният полъх носеше звуците на симфонията на Лист, както и позната, но в същото време трудно доловима миризма… на много хора, събрали се в затворено пространство.

Лангдън изведнъж изпита чувството, че го загръща призрачна плащаница, че сякаш дългите пръсти на някаква невидима ръка се протягат от земята и го сграбчват.

„Музиката“.

Хорът — цели сто души — пееше добре известен пасаж, като произнасяше старателно всяка сричка от мрачния текст на Данте.

— Lasciate ogne speranza voi ch'entrate.

Тези няколко думи, най-прочутите в „Ад“, се надигаха от долния край на стълбището като злокобна воня на смърт.