Àä

Ад

Дан Браун

Пролог

Аз съм Сянката.

Аз бягам през града печални.

През мъки вечни скитам скръбно аз *.

Катеря се по бреговете на река Арно… задъхано завивам наляво по Виа деи Кастелани, продължавам на север, като се крия в сенките на „Уфици“.

А те не престават да ме преследват.

Стъпките им звучат все по-ясно — приближават се с безпощадна решителност.

Преследват ме от години. Тяхната упоритост ме принуди да се скрия в света на мрака… да живея в чистилището… да съществувам под земята като хтонично чудовище.

Аз съм Сянката.

Тук, на повърхността, вдигам очи на север, ала не откривам пряк път към спасението… защото Апенините скриват първите лъчи на зората.

Минавам зад площада с високата кула и часовника с една стрелка… провирам се сред подранилите продавачи на пиаца Сан Фиренце с техните дрезгави гласове и дъх на лампредото** и запечени маслини. Пресичам пред Баргело, отправям се на запад към кулата на Бадия и се притискам към Желязната порта в подножието на стълбището.

Тук трябва всяка слабост в сърцето да престане.

Натискам дръжката на бравата и влизам в прохода, от който няма да има връщане, знам. Насилвам оловните си нозе нагоре по тясното стълбище… стъпвам по мраморни стъпала, изтъркани и осеяни с дупки.

Гласовете отекват под мен. Умолително.

Следват ме, безмилостно се приближават.

Те не разбират какво ще се случи… нито какво съм сторил за тях!

Страна неблагодарна!

Докато се изкачвам, яростно ме връхлитат виденията… похотливите тела, гърчещи се в огнен дъжд, лакомите души, плуващи в изпражнения, коварните злодеи, замръзнали в ледената хватка на дявола.

Изминавам последните стъпала и стигам горе, залитам от изтощение в утринната влага. Втурвам се към високата един човешки бой стена, надничам през пролуките. Далече долу виждам благословения град, дал ми убежище от ония, които ме прогониха.

Виковете се приближават.

— Направеното от теб е лудост!

Лудостта поражда лудост.

— За бога, кажи ни къде си го скрил!

Тъкмо заради любовта си към Бог не ще го сторя.

Приклещен в ъгъла, опирам гръб в студения камък. Те се взират дълбоко в ясните ми зелени очи и лицата им помръкват. Вече не са умоляващи, а заплашителни.

— Знаеш, че си имаме начини. Можем да те принудим да ни кажеш къде е.

Точно затова се изкачих почти до небесата.

Неочаквано се завъртам и протягам ръце нагоре, вкопчвам се във високия перваз, изтеглям се на мускули и се изкатервам на колене, после се изправям… неуверен над бездната. Преведи ме, скъпи Вергилий, през пропастта.