Това обаждане още не даваше мира на Ректора. Ноултън беше един от най-добрите му служители и подобна молба никак не му беше присъща. Знаеше много добре, че не бива да пренебрегва протокола.
След като върна „Божествена комедия“ на полицата, Ректора взе бутилката скоч и си наля половин чаша. Трябваше да вземе много тежко решение.
52.
Известният като Църквата на Данте храм „Санта Маргерита деи Черки“ е по-скоро параклис, отколкото църква. Малката едностайна постройка е популярна забележителност сред почитателите на Данте, които я смятат за свято място, свързано с два ключови момента от живота на поета.
Според историците това е църквата, в която на девет години Данте за първи път зърва Беатриче Портинари — жената, в която се влюбва от пръв поглед и за която сърцето му копнее цял живот. За голямо негово нещастие Беатриче се омъжва за друг и умира на крехката възраст двайсет и четири години.
В същата църква години по-късно Данте се жени за Джема Донати, която дори според великия поет и писател Бокачо е била много лош избор на съпруга за Данте. Въпреки че имали деца, двамата демонстрирали много малко привързаност един към друг и след като Данте бил пратен в изгнание, нито един от двамата съпрузи не изгарял от желание да види другия.
Любовта на живота на поета завинаги си остава покойната Беатриче Портинари, която той едва познавал, но въпреки това споменът за нея бил толкова силен, че духът ѝ се превръща в негова муза, която вдъхновява най-великите му произведения.
Прочутата творба на Данте La Vita Nuova* прелива от възхвали на „благословената Беатриче“. Обожанието към нея е дори по-силно в „Божествена комедия“, където тя е не друго, а спасителката, която води Данте през Рая. И в двете произведения поетът копнее за непостижимата дама на сърцето си.
Днес Църквата на Данте се е превърнала в храм на разбитите сърца, страдащи от несподелена любов. Гробът на младата Беатриче е също в тази църква и семплата ѝ надгробна плоча се е превърнала в свято място както за почитателите на Данте, така и за нещастните влюбени.
Лангдън и Сиена вървяха по все по-тесните улици. От време на време някоя кола се опитваше да се промъкне през този лабиринт и караше пешеходците да се прилепват към стените.