Àä

Лангдън инстинктивно се обърна към простата плетена кошница, поставена до гроба на Беатриче. И тази сутрин както винаги тя бе пълна със сгънати листчета — собственоръчни писма от посетителите, адресирани до самата Беатриче.

Беатриче Портинари се бе превърнала в нещо като патрон на влюбените и според дългогодишната традиция написаните на ръка молби до нея се оставяха в кошницата с надеждата, че тя ще се намеси в полза на изпращача, вероятно ще накара някой да го обича повече или ще му помогне да намери истинската любов, или ще му даде сила да забрави отминала любов.

Преди много години, докато все още правеше проучвания за книгата си по история на изкуството, Лангдън се бе отбил в църквата, за да остави писмо в кошницата и да помоли музата на Данте не да му даде истинска любов, а да му влее от вдъхновението, което бе дало възможност на поета да напише своя голям труд — „Музо, запей ми за този герой многоопитен…“**

Първият стих от Омировата „Одисея“ му се стори достойна молба и Лангдън тайно вярваше, че посланието му наистина е довело до отвъдната намеса на Беатриче, защото когато се прибра у дома, написа книгата си с необичайна лекота.

— Scusate! — проехтя внезапно гласът на Сиена. — Potete ascoltarmi tutti?***

Почти всички туристи се обърнаха към нея, някои с известна тревога.

Сиена се усмихна сладко и ги попита на италиански дали някой не носи със себе си „Божествена комедия“. След няколко странни погледа и поклащания на глави зададе въпроса на английски, но пак не постигна успех.

Възрастната жена, която метеше пред олтара, изсъска нещо злобно на Сиена и вдигна пръст към устните си, за да я призове да млъкне.

Сиена погледна Лангдън и се намръщи, сякаш питаше: „А сега какво?“

Обръщението ѝ към всички присъстващи не беше точно начинът, по който Лангдън си представяше, че ще процедират, но трябваше да признае, че очакваше по-добра реакция от тази, която тя получи. При предишни визити не бе забелязвал да липсват хора, които да четат „Божествена комедия“ в това свято място и да се наслаждават на пълното потапяне в света на Данте.

Но не и днес.

Вгледа се в една възрастна двойка, седнала в предната част на църквата, която не се бе размърдала. Плешивата глава на мъже бе сведена напред, брадичката му опираше в гърдите: очевидно се възползваше от момента да подремне. Жената до него изглеждаше съвсем будна, а изпод посивялата ѝ коса се показваше бял кабел на слушалки.