— Нещо мрачно ли ще гледаме? — попита Сиена. — Какво е то? Той не ми е казал нищо.
Марта се усмихна хитро и погледна Лангдън.
— Професоре, искате ли аз да кажа на сестра ви, или предпочитате да го направите сам?
Лангдън за малко да подскочи пред този предоставен му шанс.
— Моля те, Марта, кажи ѝ ти.
Марта се обърна към Сиена и заговори много бавно:
— Не знам какво ви е казал брат ви, но сега ще се качим в музея за да разгледаме една маска.
Очите на Сиена се разшириха.
— Каква маска? Да не е някоя от онези грозни маски на чумата които носят на карнавала?
— Добро предположение — каза Марта, — но не, не е маска на чумата. Съвсем различна е.
Лангдън изсумтя и Марта му се намръщи — очевидно си помисли, че преиграва в опит да сплаши сестра си.
— Не слушайте брат си. Посмъртните маски са обичайни за онова време. Това е просто гипсова отливка на лицето, направена малко след като човекът е починал.
Посмъртна маска. Лангдън усети съзнанието му да се прояснява за първи път, откакто се бе събудил във Флоренция. Дантевият „Ад“… cerca trova… През очите на смъртта. Маската!
— И чие е лицето, по което е отлята маската?
Лангдън сложи ръка на рамото на Сиена и отвърна възможно най-спокойно:
— На най-прочутия италиански поет. Данте Алигиери.
38.
Средиземноморското слънце грееше ярко. Ректора се чувстваше уморен. Изпи втория си скоч и се взря с празен поглед през прозореца.
Новините от Флоренция не бяха добри.
Може би защото опитваше алкохол за първи път от много време, се чувстваше странно объркан и омаломощен… сякаш корабът му бе останал без двигател и се носеше безцелно по вълните.
Това усещане не беше познато на Ректора. В неговия свят винаги съществуваше надежден компас — протоколът — и той винаги успяваше да му покаже пътя. Именно протоколът му даваше възможност да взима трудни решения, без след това да съжалява за тях.
Протоколът изискваше да изостави Вайента и Ректора го направи, без да се поколебае. „Ще се разправям с нея, когато тази криза отмине“.
Протоколът изискваше Ректора да знае възможно най-малко за клиентите си. Бе решил отдавна, че Консорциумът няма морално задължение да ги съди.
Като директорите на много други компании, Ректора просто предлагаше услуги с презумпцията, че те са в рамките на закона. В края на краищата „Волво“ не носеше отговорност, че домакините карат с превишена скорост около училищата, както и „Дел“ че носеше отговорност, ако някой използва техен компютър, за да хакне банкова сметка.