Àä

Представи си отново двамата агенти, от които се бяха отказали — ни вест, ни кост от тях. Просто са се преместили на друга работа, убеждаваше се сама. Въпреки това се усети как обмисля дали да не подкара мотоциклета през тосканските хълмове, да изчезне и да приложи уменията си в нов живот.

Но колко дълго можеше да се крие от Консорциума?

Множество техни мишени бяха научили от първа ръка, че когато Консорциумът те вземе на мушка, личното ти пространство се превръща в илюзия. Беше само въпрос на време.

„Наистина ли кариерата ми ще свърши по този начин?“ — зачуди се тя. Все още не бе в състояние да приеме, че дванайсетте години работа за Консорциума ще бъдат заличени от серия нещастни обстоятелства. Цяла година се грижеше старателно за нуждите на зеленоокия клиент на Консорциума. „Нямам вина, че той реши да се самоубие… и въпреки това, изглежда, повлече и мен със себе си“.

Единственият ѝ шанс да изкупи вината си бе да надхитри Брюдер… но от самото начало знаеше, че вероятността за това е твърде малка.

„Снощи получих своята възможност и се провалих“.

Тръгна към мотоциклета си и изведнъж чу познатото пронизително бръмчене.

Разузнавателният хеликоптер току-що се бе издигнал отново над двореца Пити и летеше в отчаяни кръгове над него.

Пускането му можеше да означава само едно.

Все още не бяха заловили Лангдън!

Къде, по дяволите, беше той?

Пронизителното бръмчене отново извади доктор Елизабет Сински от транса ѝ. „Още ги търсят? Мислех, че…“

Все същият млад агент седеше до нея. Тя затвори отново очи, бореше се с болката и гаденето.

„Времето изтича“.

Въпреки че врагът ѝ се бе самоубил, силуетът му все още се появяваше в кошмарите ѝ: четеше ѝ лекция в мрачната стая на Съвета по международни отношения.

„Задължително е някой да предприеме решителни действия — беше ѝ заявил с блясък в зелените си очи. — Кой, ако не ние? Кога, ако не сега?“

Елизабет знаеше, че трябваше да го спре още тогава, докато още имаше възможност. Никога нямаше да забрави как изскочи от тази среща и как кипеше от гняв на задната седалка на лимузината, докато пътуваше през Манхатън към летище „Кенеди“. Нямаше търпение да разбере кой, по дяволите, е този маниак, така че извади мобилния си телефон и погледна снимката, която му бе направила.

И ахна. Много добре знаеше кой е този човек. Добрата новина бе, че беше много лесен за откриване. А лошата — че бе гений в своята област и ако решеше, можеше да е много опасен.

„Няма нищо по-креативно… и по-разрушително… от великолепен ум с цел“.