Àä

За първи път бе влязъл в Lo Studiolo по време на обиколка по тайните проходи на палата преди няколко години и бе поразен, когато научи за десетките тайни врати, стълбища и тунели в сградата, включително и за няколкото скрити зад картини.

Но не тайните проходи бяха пробудили в този миг интереса на Лангдън. Беше си спомнил за едно дръзко произведение на съвременното изкуство, което веднъж бе изложено тук. „За Божията любов“, противоречива творба на Деймиън Хърст, която предизвика голям скандал, когато бе показана в прочутото студио на Вазари.

Отливка на човешки череп в реални размери от чиста платина, чиято повърхност бе изцяло покрита с над осем хиляди искрящи вградени диаманти. Ефектът бе поразителен. Празните очни орбити на черепа искряха от светлина и живот и създаваха притеснителен контраст между противоположни символи — на живота и смъртта… на красотата и ужаса. Макар диамантеният череп на Хърст отдавна да не беше в студиото, споменът на Лангдън го наведе на една идея.

„Очите на смъртта — помисли си той. — Черепът отговаря на това описание, нали?“

Черепите бяха често срещан мотив в Дантевия „Ад“. Най-известно бе жестокото наказание на граф Уголино, наказан да гризе вечно черепа на зъл архиепископ.

„Череп ли търсим?“

Почти всички картини в студиото бяха закачени на скрити панти и когато се вдигнеха, под тях се показваха тайни шкафове, в които графът бе държал най-различни неща, представлявали ценност за него: редки минерали, красиви пера, фосили и дори според мълвата — кост от крака на монах, инкрустирана със сребро.

За нещастие Лангдън подозираше, че всички вещи от шкафовете са извадени отдавна, а не бе чувал тук да е излаган друг череп освен онзи на Хърст.

Мислите му бяха прекъснати от трясване на врата в другия край на залата.

— Signore! — извика гневен глас. — Il salone non e aperto!*

Лангдън се обърна и видя една служителка да крачи решително към тях. Беше дребничка, с къса кестенява коса. Освен това беше в напреднала бременност. Вървеше ядосано, тупаше с пръст по часовника си и викаше, че залата не била отворена. Но щом се приближи, погледна Лангдън и се закова на място, после възкликна засрамено:

— Професор Лангдън! Извинете! Не знаех, че сте тук. Добре дошли!

Лангдън замръзна.

Беше съвсем сигурен, че никога не е виждал тази жена.

* Господине! Залата не е отворена! (ит.) — Б. пр.

37.

— Не ви познах, професоре! — каза жената. — Заради дрехите е. — Усмихна се и кимна одобрително към елегантния костюм на Лангдън.

— Много сте модерен. Почти приличате на италианец.