XIV колония

Вторият изтребител се спусна надолу и се отклони на около километър вляво. Малоун огледа бордното табло, търсейки начин да прехвърли управлението към задната кабина. Но не беше ясно кой е нужният му превключвател. Самолетът се разтресе и забоде нос надолу. Той знаеше какво се случва: пилотът се подготвяше да атакува.

На светещия дисплей Малоун можеше да проследи работата на уредите, които търсеха във въздуха другия самолет. Летяха право на юг и губеха височина, докато накрая се хоризонтираха на три хиляди метра. Той оглеждаше небето, видя втория изтребител, с Касиопея на борда, на около три километра вляво. С разширени докрай зеници се взираше в хоризонта, докато откри двете миниатюрни мигащи светлинки, обозначаващи върховете на крилата на друг самолет. Светлинките постепенно се увеличаваха; изтребителите настигаха самолета. Със Зорин в него.

Още гласове изпълниха ушите му. На светещия екран се появиха за миг някакви цифри, после правоъгълна рамка с кръстче в средата. Не беше нужно да владее руски, за да установи, че целта беше прехваната. При излитането бе обърнал внимание на празните скоби под крилата на двата изтребителя — не носеха ракети въздух-въздух. Но самолетът беше оборудван с две 30-милиметрови оръдия.

— Чакат заповед от земята — каза Касиопея.

Той можеше просто да ги остави да си свършат работата. Но нещо казано от Зорин отекваше в съзнанието му: Длъжници сме на Америка. И моментът е дошъл да й платим дължимото.

Ние? Дали Зорин беше единствената заплаха? Или премахването му щеше да задейства следващия по веригата?

Двата изтребителя се приближаваха към целта и един към друг, очевидно с намерението да свалят самолета с бордните си оръдия, без да привличат вниманието на любопитните наземни радари. Очертанията на другата машина издаваха Гълфстрийм или лиърджет. Един добре премерен откос от 30-милиметрови снаряди щеше лесно да го неутрализира. Той реши да направи нещо. Но имаше един проблем. Налагаше се да извади от строя едновременно и двата изтребителя.

— Погледни уредите на таблото пред теб — каза той в микрофона, също на датски. — Има ли нещо, на което да пише „ПОЕМАНЕ НА КОНТРОЛ“?

— Горе вдясно. Пише „ЗАДНО УПРАВЛЕНИЕ“.

Той веднага видя превключвателя, защитен с червен предпазител. Беше малко вероятно някой от двамата пилоти да знаеше, че пътникът им умее да управлява реактивен изтребител. Той повдигна пластмасовия предпазител и взе решение:

Какво пък, сега или никога.

В момента, в който натисна превключвателя, щурвалът пред него оживя. Пилотът моментално разбра проблема, но Малоун не му остави време да реагира. Блъсна щурвала напред, после сви рязко към другия изтребител. Машината се гмурна надолу; тялото му се спря в изпънатите докрай предпазни колани. Целият корпус пукаше и вибрираше. Другият изтребител премина с грохот под тях; турбулентната струя от двигателите им принуди пилота да се отклони.

И двата изтребителя губеха бързо височина. И не бяха в състояние да открият огън по целта.

Той си каза, че Касиопея едва ли е много доволна от акробатичните изпълнения, които нейният пилот бе принуден да изпълни, за да овладее машината. Дръпна щурвала към себе си и самолетът се заизкачва стръмно нагоре; двигателят засмукваше с рев въздуха от турбокомпресора. Най-много след секунда-две неговият домакин щеше да си възвърне контрола върху самолета. Той направи перфектен лупинг във въздуха и се насочи обратно към другия изтребител. Погледна таблото пред себе си и забеляза, че радарът беше изгубил целта. Гневните крясъци на пилотите изпълваха ушите му; не беше нужно да знае руски, за да разбере какво казват. Бяха бесни.

Той отпусна щурвала и се намести на седалката. Другият изтребител се приближи, този път от дясната им страна; двата вече летяха крило до крило. Управлението на самолета отново беше преминало в предната кабина.

— Предполагам, че това беше необходимо — чу гласа на Касиопея. — Щях да повърна!

— Необходимо и забавно — отвърна той.

— За теб със сигурност.

— Не можех да ги оставя да стрелят.

— И ще ми обясниш после?

— В пълни подробности.

Малоун чуваше разговорите между пилотите и земята. Очакваше предстоящата долу дискусия да придобие физически измерения, но нямаше нищо против.

— Никак не са радостни — каза Касиопея.

— Къде е моят приятел?

— Мина границата. Те получиха заповед да прекратят преследването.

Какво ли знаеха руснаците?

Имаше само един начин да разбере.

28

Вашингтон, окръг Колумбия

Люк се бе опитал да измъкне още нещо от Аня Петрова, но тя упорито мълчеше. Седеше спокойно, с ръце, пристегнати отзад на гърба, вързана през кръста с тиксо за облегалката на стола. Лицето сигурно я болеше; клепачите й бяха станали синьо-черни. Но очите й гледаха все така безизразно и невъзмутимо; по нищо не личеше да се чувства попаднала в капан.