XIV колония

— Вие наистина сте самоуверен човек, след като се разхождате с такива суми пари.

— Аз съм човек, когото е по-добре да не ядосваш.

Агентът свали назад облегалката на креслото си и го изгледа самонадеяно.

— Ние сме свикнали да работим с опасни хора. Този самолет струва три милиарда рубли. Може да достигне всяка точка на земното кълбо. Мъжете като вас ценят такива играчки.

— И аз показвам оценката си, като ви плащам повече, отколкото струва пътуването.

— Така е. Сега относно специалните услуги, които сте заявили. Ще подадем полетен план до Ню Йорк. Маршрутът минава над остров Принц Едуард. Как смятате да се озовете на земята?

Зорин бе обмислял няколко възможности. Липсата на виза и фалшиви документи означаваше невъзможност да влезе в страната по обичайния начин. Фалшив сигнал за неизправност би позволил на самолета да поиска аварийно кацане, при което той да се опита да се измъкне незабелязано от летището. Но това носеше множество рискове. Понастоящем никой не знаеше, че ще пътува на Запад, и той предпочиташе да си остане така. Имаше един-единствен начин планът му да проработи.

— Ще скоча — каза той.

— Така си и помислих.

Зорин го бе правил и преди, при това неведнъж. Обучението му в Спецназ включваше скокове с парашут в рискова среда. В Афганистан на два пъти бе скачал нощно време в зони, далеч по-опасни от Канада.

— Когато стигнем, трябва да намалим рязко височината — каза той. — Допускам, че може да се измисли благовиден предлог.

Агентът се надвеси напред и размаха ръце над пачките с пари.

— При тази щедрост от ваша страна — усмихна се той — все ще измислим нещо. Вие ще информирате пилотите къде точно искате да скочите, нали?

Зорин посочи компютърния терминал върху една от масите, където имаше оборудван малък офис.

— Ще открия мястото. Ще ми трябват и карти. Дали компанията ти има карти на острова?

— Да, разбира се.

Агентът взе парите от масата и ги натъпка в джобовете си.

— На твое място бих внимавал, като разнасям толкова много пари насам-натам — каза Зорин.

— Уверявам ви, отвън ме чакат мъже, не по-малко опасни от вас. — Агентът стана от креслото. — Е, драго ми беше. Приятен полет.

Двамата така и не се представиха с имената си. Не беше и нужно. В полетния план фигурираха само имената на двамата пилоти; на хартия самолетът пътуваше за Ню Йорк празен, за да вземе клиент. Това беше още едно от условията на чартърния договор.

— Парашутът е в задния отсек — каза агентът. — Заедно с очила за нощно виждане.

Тези хора очевидно знаеха как да се грижат за клиентите си. За разлика от едно време днес всяко нещо можеше да бъде поръчано и доставено.

— Пилотите няма да ви безпокоят. Те си имат свое отделение за почивка. Казано им е да не задават въпроси, а само да изпълняват указанията ви. Убеден съм, че знаете как да давате указания.

С тези думи агентът си тръгна.

Макар твърде много да си падаше по показния лукс — една черта, която Зорин презираше, човекът очевидно си разбираше от работата.

А това той ценеше високо. Пътуването бе пресушило почти всичките му спестявания. В раницата му бяха останали само няколко хиляди рубли и малко долари. Но той нямаше нищо против. Всичко друго, от което имаше нужда, можеше да си набави по пътя. В Спецназ ги бяха учили да оцеляват в трудни условия. Можеше само да се надява, че все нещо му бе останало от онези времена, което да му свърши работа в Северна Америка. Но всичко зависеше от това дали щеше да открие Джейми Кели.

Пилотите започнаха да се подготвят. Единият го информира, че излитат след петнайсет минути.

Зорин погледна часовника си. Още 49 часа.

27

В хеликоптера Касиопея разказа на Малоун за телефонния си разговор със Стефани Нел и произтеклото от това пътуване от Франция до тук. Обясни му, че след като загубили контакт с него, всички се опасявали от най-лошото. От Москва я бяха пуснали да влезе в страната, за да разследва случая на място, и той намираше този факт за не по-малко озадачаващ, отколкото собственото си присъствие тук. Но през цялото време си напомняше, че разговорът им по хеликоптерната уредба се подслушва, и замълча.

Дадоха му ръкавици, които той на драго сърце прие. Касиопея го наблюдаваше внимателно. Очевидно изминалото време бе променило гледната й точка, след като се бе съгласила на тази спасителна операция. Доколкото изобщо беше възможно за човек, несвикнал да дава воля на емоциите си, той се чувстваше комфортно с нея. Определено никога не се бе чувствал така с бившата си съпруга. Основната разлика между двете беше в степента на лична свобода, която му оставяше Касиопея. Много повече, отколкото Пам някога му бе разрешавала. Може би защото с нея толкова много си приличаха, той винаги й отвръщаше със същото.

Хеликоптерът кацна в базата и двамата се озоваха в едно сиво гранитно здание, заобиколено от висока ограда. Там ги очакваше униформен офицер, който им се представи като командир на базата.