XIV колония

Улови се, че мисли за майка си. Което беше странно, като се имаше предвид, че тя отдавна бе починала. През целия си живот беше работила на полето. Той все още си я спомняше, коленичила между редовете краставици, домати и избуяли картофени стебла, които се полюляваха на вятъра, докато слънцето палеше раменете и шията й. „Образец за ред и ефективност“ беше описанието на Москва за този вид селскостопанско производство. Майка му ги наричаше „моите ниви“. Той обичаше да скита из тях, там въздухът никога не беше задръстен с въглищен прах, сажди, химикали и дим от коли. Може би това беше още една причина за бягството му на изток, чак в Сибир, където все още миришеше на чисто.

Зорин често се питаше на какво дължеше своята жестокост, склонността си към насилие. Определено не на майка си, работлива и грижовна рускиня. Дори баща му, макар и бивш военен, накрая се бе оказал слаб човек, малодушен и зависим. Докато на него насилието му беше в кръвта.

Убивал бе хора без всякакви угризения. Бе разпоредил, без да се поколебае и за миг, ликвидирането на онзи американец в дачата. Ако някога бе притежавал съвест, от нея не бе останало нищо.

Братята му се бяха оженили, създали деца и умрели млади. И той някога бе имал съпруга и син. Също покойници.

На този свят му бе останала единствено Аня. Но между тях нямаше любов. По-скоро някакво човешко общуване, от което и двамата имаха нужда. Как ли се справяше в Америка? Може би съвсем скоро щеше да разбере.

Самолетът със сигурност вече бе напуснал руското въздушно пространство и се движеше на запад, към Европа и откритата шир на Атлантика. Радваше се, че отново работи; цялото му съзнание бе съсредоточено върху невидимия фронт срещу главния му противник. Беше добър воин на Отечеството, защитник на Съветския съюз. Никога не бе престъпвал дадената клетва. Никога не бе поставял себе си над Родината. Никога не бе правил тъпи грешки.

За разлика от началниците си. Които отказваха да видят онова, което им избождаше очите.

Той си спомняше първия сблъсък с истината. Един зимен ден през януари 1989 г.

— Другарю Зорин, това е човекът, за когото ви говорих.

Той огледа непознатия, който по странен начин се опитваше да прикрие височината си, прегърбвайки рамене. Тънки, старателно поддържани черни мустаци контрастираха с безформения, приличен на картоф червеникав нос. Обикновено Зорин не се срещаше лице в лице с вербувани осведомители. Това беше работа на подчинените му. Неговата беше да оценява и докладва събраните данни пред Москва. Но казаното от този източник го бе заинтригувало и той бе решил да прецени лично достоверността на информацията.

— Казвам се…

Той вдигна ръка, за да го прекъсне, и забеляза как другият стисна притеснено устни.

— Имената нямат значение. Важно е само онова, което имате да споделите с мен.

Неговият оперативен работник бе дал на мъжа агентурния псевдоним „Аладин“, за да го отличава от безбройните други източници, които КГБ бе вербувало в Канада и Съединените щати. Аладин работеше за фирма — подизпълнител на армията, с централен офис в Калифорния. Беше дошъл на север, чак в Квебек, уж да се порадва на зимните празници, а всъщност заради тази среща.