Той се беше усамотил в далечния ъгъл на стаята, далече от обхвата на бързите й крака, в едно от креслата с лице към прозореца. Апартаментът беше неговото убежище, неговото лично пространство. Обикновено тишината му доставяше удоволствие, но днес липсата на всякакъв шум му действаше на нервите. Нямаше представа какво да прави с Аня, освен да я притиска за информация. Тя беше чужда гражданка и цялата операция по залавянето й беше строго секретна, нищо на хартия, така че по закон нямаше много възможности за действие. Заплахата му да я вкара в затвора беше тъкмо това — заплаха. Нещо повече — тя се бе оказала костелив орех. За щастие, отговорността за вземане на решения беше на Белия дом, но пък времето на чичо му изтичаше.
Тишината бе нарушена от почукване. Той стана и отиде да отвори вратата. Очакваше да види Стефани. Вместо това беше шпионинът от СВР Осин с черния кадилак. С него имаше още двама мъже. И тримата изглеждаха намръщени.
— Дошъл съм за Аня Петрова — каза Осин.
— А откъде разбрахте, че е тук?
— Шефката ти ми каза. Аз я уверих, че ще се оправим сами с госпожица Петрова. И тъй като никой от нас не желае международен инцидент, тя прие.
Осин погледна през рамото му към Аня и попита:
— Какво си правил с нея, бил ли си я?
— Уверявам ви, тя е достоен противник. Ще имате ли нещо против да се допитам до Стефани?
— Прави каквото знаеш, но момичето идва с нас.
Люк погледна към Аня и забеляза, че тя не беше никак доволна от това развитие на нещата. Но пък щеше да му се махне от главата.
Люк намери телефона си и набра номера на Стефани. Тя отговори моментално, той подържа известно време телефона до ухото си, после прекъсна разговора и им направи знак да влязат.
— Ваша е.
Досега Стефани не беше уволнявана. През кариерата си бе получавала много заплахи, от министри на правосъдието и президенти, но нито една от тях не се бе реализирала в отстраняване от длъжност.
До днес.
Явно Брус Личфилд бе получил картбланш от новата администрация да постъпи с нея както намери за добре. Без тяхната благословия той нямаше да събере толкова кураж. Тя живо си представяше язвителната усмивка, с която новият министър на правосъдието му бе казал, че след часове Дани Даниълс ще е никой. Голяма грешка. Дани винаги щеше да бъде
Беше застанала в един вход на трийсетина метра от жилището на Люк; ледените пориви на вятъра свиреха покрай краката й. Четириетажната сграда беше от червени тухли, заобиколена от посърнала зимна трева и дървета с голи черни клони. Намираше се малко встрани от оживен булевард в Северозападен Вашингтон и през последните петнайсетина минути никой не се бе спирал пред нея. Освен един черен кадилак, от който бяха слезли Николай Осин и още двама мъже.
Люк току-що й се бе обадил и тя му бе казала да остави Осин и хората му да се оправят с Аня както намерят за добре. Знаеше, че Осин ще изиграе перфектно ролята си — затова му се бе обадила още с излизането си от Андерсън Хаус и му бе обяснила точно какво има предвид. Обичайно предпазлив, той я бе поздравил за плана й и я бе уверил, че веднага ще тръгне към апартамента на Люк, за да прибере източника на проблема.
Аня се появи на входа на сградата, притисната между двама едри мъже с тъмни палта. Последен на следобедното слънце излезе Осин. Тя ги проследи с поглед, докато колата потегли и се скри в близката пряка.
От сградата се подаде и Люк. Стефани напусна укритието си. Люк тръгна с пружинираща стъпка към нея.
— Ти ли допусна това да се случи? — попита той.
— Аз го предизвиках.
— Би ли ми обяснила? Знаеш ли какво ми струваше да я заловя?
— Фриц Стробъл ми каза нещо интересно. Навремето Брад Чарън бил пазителят на тайните на братството.
И тя му разправи какво бе научила. Аня Петрова бе разбрала отнякъде за титлата на Чарън и бе заплашила Стробъл, че ще го убие, ако не й каже кой е сегашният историк на братството.
— И така, Стробъл й е дал името на човека и й е казал къде да го открие — каза тя на Люк. — Живеел в Мериленд, край Анаполис.
— А случайно милият Фриц да ти спомена защо Аня толкова се интересува от отдавна забравените тайни на братството?
— Кълне се, че не знае. И аз му вярвам.
— Имаш план, нали?
— Имам, но първо съм длъжна да те предупредя. Уволниха ме само преди час. В момента съм безработна, така че каквото и да направим оттук нататък, е без официално разрешение.
Люк се усмихна.
— Така ми харесва.
29
Зорин реши да си даде малко почивка, преди да се заеме със сериозната задача да планира ходовете си след пристигането в Канада. Умората се просмукваше в костите му, сковаваше мускулите. Вече не беше млад. За щастие, разполагаше с няколко часа, за да възстанови силите си.