— Какво има, господин Стробъл?
— Как се справихте с тази жена! Поздравления, много сме ви благодарни. Тук не сме свикнали с такива инциденти. Всъщност това се случва за пръв път. Ужасно! Вие ми изглеждате честен човек. — Той помълча, после добави: — Боя се, че ви излъгах. Споменахте архива в имението на Чарън. Аз знаех за него, от доста време се опитваме да го приберем.
— Но не сте искали да се намесвате в семейната кавга.
— Именно. Затова пазехме съществуването му в тайна. Повярвайте ми, нямаше как да се обърнем към семейството. Няколко от нашите членове знаеха за тайната стая на Брад, включително сегашният ни историк. Дори обмисляхме същото, което вие ни предложихте: тихомълком да встъпим във владение. Онази жена ме пита за архива. Търсеше нещо конкретно.
— И какво беше то?
— Това не ми каза, но пожела да говори с нашия историк. — Стробъл се поколеба, но продължи: — Малко ми е неудобно да го кажа. Нали разбирате, една организация, стара като нашата, неминуемо си има своите… тайни. Повечето безобидни. И почти всички безсмислени на фона на общата картина.
— Казахте ли това на полицията?
— Никой не ме е питал. Просто се чудех, ако ви насоча към нашия историк, дали ще му помогнете да се сдобие с този архив?
— Струва ми се, господин Стробъл, че долавям у вас склонност към кражби.
— Господи, нищо подобно! Просто тези книги са важни за нас. Те ни принадлежат. Бихте ли ни помогнали?
— Естествено.
Той й каза име и адрес — същите, които бе дал на Аня Петрова. Още докато го слушаше, в главата й се зароди план и когато той свърши, Стефани го попита:
— Имате ли кола?
Стробъл кимна.
— Ще ви помоля да ми я заемете.
26
Зорин седеше в самолета и чакаше. Излитането от Улан Уде се бавеше вече с половин час. Той бе направил резервацията си онлайн и я бе потвърдил устно по телефона след разговора си с Белченко в банята. Трябваше да лети без междинно кацане до остров Принц Едуард. Пресметнал бе разстоянието на малко над осем хиляди километра. От чартърната компания му бяха препоръчали Гълфстрийм G550, който обещаха да му доставят в Улан Уде по залез, готов за път.
Зорин бе превключил изцяло на работен режим, действията му бяха автоматизирани, плод на дълги тренировки. С пристигането си бе огледал отвсякъде самолета. Полетът щеше да трае около десет часа и половина. С отчитане на часовата разлика от половин денонощие, щеше да пристигне в Канада преди 11 часа същата вечер.
Бяха му казали, че агент на чартърната компания ще го посрещне на летището в Улан Уде, което може би обясняваше забавянето, понеже в самолета го чакаха само двамата пилоти. Единият щеше да управлява машината, докато другият почиваше. От компанията бяха препоръчали четирима, но той бе отказал.
Твърде много свидетели.
Салонът беше просторен и луксозен, кристални чаши за вино проблясваха върху орехови масички. От всяка страна имаше по осем овални прозорчета, които приличаха на големи черни точки върху кремавите стени. Освен деветте удобни кожени кресла имаше и две големи канапета, поставени едно срещу друго по протежение на стените. Зорин си беше поръчал храна, защото цял ден не беше слагал нищо в уста и стомахът му се бунтуваше. Самолетът предлагаше още безжичен интернет и сателитна телефонна връзка, които той смяташе да ползва, за да проучи крайната си цел и да разговаря с Аня.
Климатичната инсталация на машината го караше да забрави суровата сибирска зима, осветлението беше приглушено и действаше успокояващо. През предната врата влезе мъж с дебело вълнено палто. Беше набит, с гъста коса върху квадратната глава и високи славянски скули, зачервени от студа. Облечен беше с безличен костюм и се представи като агент на чартърната компания, дошъл, за да оформят сделката по наемане на самолета. На едната си ръка имаше ролекс със скъпоценни камъни, на другата — пръстен с голям диамант на малкия пръст.
Нищо от това не впечатли Зорин.
— Закъсняхте — каза на руски той.
— Трябваше да вечерям.
— И ме оставихте тук да ви чакам?
Тъмните очи на мъжа го изгледаха с намръщено уважение.
— Разбирам, че бързате. Но пък вие сигурно разбирате, че аз всеки ден работя с такива като вас.
— Знаете ли какво искам? — попита той, когато мъжът седна на коженото кресло срещу него.
— Казаха ми, че искате да стигнете от точка А до точка Б, без който и да било да научи за това.
Устните на мъжа се разтегнаха в дразнеща усмивка. На Зорин му идваше да го напсува. Това беше нещото, което най-много мразеше в новата Русия: всеки смяташе всекиго за мошеник. Никой дори не си представяше, че чувството за дълг и чест също можеше да бъде мотивиращ фактор.
— Освен това имам указания от компанията да осъществим трансакцията преди вашето отпътуване.
Зорин довърши мислено изречението му.
Той се пресегна и вдигна от пода раницата, която носеше със себе си от дачата. Вътре имаше три пачки банкноти, всичките от 5000 рубли, пристегнати с ластици. Той ги хвърли върху масичката.
— Десет милиона рубли.
Човекът насреща дори не мигна.