Властелинът на пръстените

Събудете се, момчета! Чуйте ме сред свепгъл ден!
Топли са сърца и мишци! Падна камъкът студен;
вратницата пуста зее, чезне мъртвата ръка.
В черна нощ Нощта избяга, пътят е открит сега!

Неописуема бе радостта на Фродо, когато хобитите се размърдаха, протегнаха ръце, разтъркаха очи и изведнъж рипнаха на крака. Удивени, те погледнаха първо към Фродо, после към Том, който се извисяваше на могилата, огромен като живота, и накрая се взряха в себе си — нагиздени в тънки бели ризи, с безброй дрънкулки, коронки и пояси от бяло злато.

— Кълна се в чудесата, какво… — започна Мери, докосвайки златната диадема, която бе закрила едното му око. После замълча, лицето му помръкна и той затвори очи. — Разбира се, спомням си! Хората на Карн Дум връхлетяха в нощта и ни разбиха. Ах, това копие в сърцето ми! — Мери се хвана за гърдите. — Не! Не! — възкликна той и отвори очи. — Какво говоря? Навярно съм сънувал. А ти къде изчезна, Фродо.

— Мислех, че съм загубен — каза Фродо, — но не ми се говори за това. Да мислим за онова, което ни предстои! Да тръгваме!

— В такъв вид, сър? — обади се Сам. — Къде са ми дрехите? Той захвърли диадема, пояс и пръстени на тревата и безпомощно се огледа, сякаш очакваше да открие някъде наблизо наметка, яке, панталони и други хобитови дрехи.

— Вече не ще намерите дрехите си — каза Том, скочи от могилата и със смях затанцува наоколо в слънчевото утро. Като че нищо опасно и зловещо не се бе случило; и наистина, като гледаха веселите искрици в очите му, ужасът в сърцата им се разсея.

— Какво искаш да кажеш? — погледна го Пипин, озадачен и в същото време развеселен. — Защо да не ги намерим?

— От дълбока вода се измъкнахте — поклати глава Том. — Дребна загуба са дрехите за спасения удавник. Радвайте се, весели приятели, и нека топлото слънце сгрее сърца и ръце! Смъкнете тия студени парцали! Потичайте голи по тревата, докато Том е на лов!

С викове и свирукане той хукна нагоре по хълма. Фродо погледна подир него и го видя как тича на юг по зелената низина под съседния хълм, продължавайки да си свирка и да зове:

Хей! Брей! Тука, брей! Де сте се залутали?
Горе, долу, настрани, там ли сте, бре, тука ли?
Остроушко, Пляс-опаш, Нюхчо, Ветрогончо,
Белокракчо, драги мой, и стар Шишко Тромчо?

Тъй пееше той, търчеше, подмяташе шапката си и я ловеше, докато изчезна сред гънките на долината, но южният вятър още дълго разнасяше неговото: Хей, брей! Тука, брей!

Отново ставаше горещо. Хобитите потичаха из тревата, както им бе заръчал Том. После блажено се проснаха на припек с насладата на странници, ненадейно пренесени от сурова зима в благодатен край, или като болници, за дълго приковани към леглото, които се събуждат в едно прекрасно утро, за да открият, че внезапно са оздравели и денят отново иде с обещания.

Когато Том се завърна, изпълваха ги сили (и глад). Над ръба на хълма най-напред изникна островърхата шапка, после се появи старецът, а подир него послушно крачеха в колона шест понита — техните пет и още едно. Последен явно бе старият Шишко Тромчо — по-едър, по-силен, по-дебел (и по-стар) от останалите. Всъщност при покупката на понитата Мери не им бе дал имена, ала до края на живата си те се отзоваваха само на новите прякори, получени от Том. Старецът ги повика едно по едно, те прехвърлиха склона й застараха в редица. Тогава Том се поклони на хобитите.

— Ето ви ги понитата! Те имат повече ум и нюх (в някои отношения) от вас, бродещите хобити. Защото отрано надушват опасността, към която сте се втурнали слепешката, и ако се спасяват с бягство, избират верния път. Простете им — верни са техните сърца, ала не са създадени за борба с ужаса на Могилните твари. Вижте, завръщат се с целия ви багаж!

Мери, Сам и Пипин облякоха резервните дрехи от рашщите си и скоро се сгорещиха, защото се бе наложило да използват дебелото облекло, предвидено за идващата зима.

— Откъде идва това старо конче Шишко Тромчо? — запита Фродо.

— Мое е — каза Том. — То е моят четириног приятел, макар че рядко го яздя и обикновено броди на свобода из далечните хълмове. Докато бяха в моя дом, понитата ви се запознаха с Тромчо. Подушили са го в нощта и бързо са изтичали при него. Знаех си, че той ще ги наглежда и с мъдри слова ще прогони страха им. Но сега, юнак Тромчо, Том ще те язди. Хай! Том идва с вас само колкото да ви изведе на пътя, та ще му трябва пони. Не е лесно да разговаряш с яздещи хобити, ако търчиш пеша край тях.

Зарадвани от новината, хобитите обсипаха Том с благодарности ала той се разсмя и заяви, че с такива майстори в залутването няма да има покой, докато не ги отведе живи и здрави до границата на владенията си.