Властелинът на пръстените

— И аз си имам работа — добави той, — да приказвам и да пея, да търча и да се смея, да наглеждам този край. Том не може все да е наблизо, та да отваря врати и върбови хралупи. За дома си трябва да се грижа, а и Златоронка чака.

Ако се съдеше по слънцето, още бе доста рано — някъде между девет и десет — и хобитите обърнаха цялото си внимание към храната. След вчерашния обяд край високия камък не бяха слагали залък в уста. Сега закусиха с остатъка от запасите, предвиден за вечеря, и с някои добавки, донесени от Том. Не беше богата трапеза (за хобити и при подобни обстоятелства), но след нея се почувстваха много по-добре. Докато си хапваха, Том се изкачи на могилата да разгледа съкровищата. По-голямата част струпа на бляскав, искрящ куп сред тревата. Заповяда им да лежат там „за първия, който ви види, за птици, животни, за елфи и хора, за всяко добро същество“, защото така щяла да се разсее могилната магия и вече никоя Твар нямало да се завърне насам. За себе си избра една брошка, инкрустирана с преливащи се сини камъни като цветчета на лен, като крилца на синя пеперуда. Сякаш затрогнат от някакъв далечен спомен, той дълго се взира в нея, накрая поклати глава и прошепна:

— Хубава играчка за Том и неговата дама! Прекрасна бе тази, която я носеше някога на своето рамо. Златоронка ще я носи сега, ала не ще забравим другата!

За всеки от хобитите избра по един великолепно изработен кинжал във формата на лист — дълъг, остър и инкрустиран с червени и златни змиевидни шарки. Изковани от някакъв необикновен, лек и твърд метал и украсени с множество огнени камъни, те блеснаха, щом ги извади от черните ножници. Дали от тези ножници, или от могилната магия времето и ръждата не бяха докоснали лъскавите остриета.

— Дълги са старите ножове, стават за мечове на хобитите — каза Том. — Добре е да ги имате, странници от Графството, щом сте се запътили далеч на юг и изток, към мрак и зли беди.

И той им разказа, че преди много, много години тия кинжали били изковани от хората на Задмория — врагове били те на Мрачния владетел, ала загинали под ударите на злия крал на Карн Дум в страната Ангмар.

— Малцина ги помнят днес — прошепна Том, — но все още бродят те, потомци на забравени крале, крачат в самота и пазят неразумния народ от идващото зло.

Хобитите не разбраха думите му, но докато го слушаха, им се стори, че безбройни години се разстилат зад тях като необятна мрачна равнина, из която крачат високи, сурови люде с блеснали мечове и последен идваше воин със звезда на челото. После видението изчезна и те отново се озоваха под грейналото слънце. Бързо събраха багажа и натовариха понитата. Новите оръжия закачиха на кожените си колани под горните дрехи. Чувстваха се много неудобно с тях и се питаха дали ще имат случая да ги използват. Досега не им бе хрумвало, че освен към опасни приключения бягството може да ги отведе и към битки.

Най-сетне потеглиха. Поведоха понитата си по надолнището, после ги яхнаха и се устремиха в бърз тръс напред по долината. Озърнаха се и видяха могилата на хълма — слънчеви отблясъци играеха над златото като жълти пламъци. После заобиколиха още един рид и гледката се изгуби.

Колкото и да се озърташе, Фродо не откри и следа от изправените като порта огромни каменни колони. Не след дълго стигнаха до северната теснина, минаха през нея и пред тях се разстлаха равнините. Пътуването беше весело. Том ту яздеше край тях, ту ги изпреварваше със своя Шишко Тромчо, който се оказа много по-пъргав, отколкото подсказваше прякорът му. Старецът пееше почти през цялото време — най-вече безсмислици, или може би това бе някакъв странен, незнаен за хобитите древен език, изпълнен с думи на удивление и радост.

Напредваха бързо, но скоро разбраха, че Пътят е много по-далече, отколкото предполагаха. Дори и без мъглата вчерашната следобедна дрямка би им попречила да стигнат дотам преди мръкнало. По тъмната черта, която бяха видели, не растяха дървета, а само храсти, покриващи ръба на дълбок ров с висок зид от другата страна. Том каза, че някога, много отдавна тук имало граница на кралство. Навярно си припомни нещо тъжно и не пожела да каже повече.

Спуснаха се в рова, изкачиха се от другата страна и минаха през широка пролука в стената. Бяха се отклонили малко на запад и сега Том зави право на север. Местността беше открита, съвсем равна и те ускориха ход, ала чак когато слънцето клонеше към залез, зърнаха в далечината ивица високи дървета и разбраха, че се връщат отново на Пътя след многобройни и неочаквани приключения. Препуснаха в галоп през последните няколко фурлонга и спряха в дългите сенки на дърветата. Под тях, в подножието на полегат насип, се виеше Пътят, чезнещ в прииждащия здрач. Тук той водеше от югозапад на североизток и надясно стръмно се спускаше към широка низина. Осейваха го коловози и множество локви, напомнящи за неотдавнашните проливни дъждове.

Пътниците слязоха по насипа и се огледаха. Не забелязаха никого.