Властелинът на пръстените

— Ето че се върнахме най-сетне! — каза Фродо. — Предполагам, че не сме изгубили повече от два дни заради прекия ми път през Гората. И кой знае дали закъснението няма да е от полза — може да ги е откъснало от дирите ни.

Другите го погледнаха. Изведнъж отново ги обгръщаше сянката на страха от Черните конници. Откакто бяха навлезли в Гората, мислеха само как да се върнат на Пътя; едва сега, когато го усещаха под нозете си, те си спомниха опасността, която ги преследваше и без съмнение щеше да ги дебне нейде по самия Път. Тревожно се озърнаха към залязващото слънце, ала Пътят бе мрачен и пуст.

— Мислите ли — колебливо запита Пипин, — мислите ли, че може да ни преследват тази вечер?

— Не, надявам се да не е тази вечер — отвърна Том Бомбадил. — Може би и утре не. Ала не вярвайте на догадките ми, защото не мога да кажа със сигурност. На изток знанията ми се губят. Том не е стопанин на Конницнте от Черната страна, далеч от неговия край.

И все пак хобитите желаеха Том да ги придружи. Усещаха, че никой не би се справил с Черните конници по-добре от него. Скоро щяха да навлязат в съвсем непознати области, споменавани само в най-древните и смътни легенди на Графството. Сред гъстеещия мрак те копнееха за роден дом, чувстваха се самотни и изгубени. Стояха мълчаливо, без да смеят да се разделят с Том, ала малко по малко осъзнаха, че той се сбогува и им заръчва да съберат кураж и да яздят неспирно, докато съвсем се смрачи.

— Том ще ви даде добър съвет до края на този ден (а сетне се надявайте на щастието си): край Пътя, на четири мили оттук, ще стигнете до село Брее под едноименния хълм. Всичките му врати са обърнати на запад. Там ще намерите една стара странноприемница, наречена „Скокливото пони“. Почтеният стопанин се казва Пиволей Мажирепей. Там можете да прекарате нощта, а утрото ще ви упъти напред. Бъдете смели, но предпазливи! Не падайте духом и с весели сърца препускайте срещу съдбата си!

Хобитите го замолиха да дойде поне до страноприемницата за една последна веселба, но той се разсмя и отказа:

Тук на Том страната свършва, не излиза той навън.
Работа си има в къщи, Златоронка чака там.

После се обърна, подхвърли шапката си, метна се върху Тромчо и с песен се отдалечи сред мрака по насипа.

Хобитите се изкачиха нагоре и гледаха подир него, докато се изгуби от поглед.

— Жалко, че се разделяме със Стопанина Бомбадил — каза Сам. — Предпазлив е той, грешка няма. Струва ми се, че доста път ще минем, преди да срещнем някой по-добър или по-чудноват. Но, право да си кажа, че ще се радвам да зърна онова „Скокливо пони“, дето ни го спомена. Дано да е като нашенския „Зелен дракон“! Какъв народ живее в Брее?

— И хобити, и Големи хора — отвърна Мери. — Сигурно ще е почти като у нас. Казват, че „Понито“ е добър хан. Мои роднини идват насам от време на време.

— Може да е от хубаво по-хубаво — каза Фродо, — но все пак е извън Графството. Недейте да се отпускате като у дома си! Моля всички — не забравяйте, че името Торбинс НЕ БИВА да се споменава. Ако трябва да се представя, ще бъда господин Подхълмов.

Четиримата яхнаха понитата и мълчаливо потеглиха във вечерта. Мракът бързо се сгъстяваше. Хобитите бавно се спуснаха надолу, отново се изкачиха и най-после зърнаха в далечината да примигват светлинки.

Под мътните звезди черната грамада на хълма Брее преграждаше пътя им. В подножието на западния му склон се гушеше голямо село. Забързаха нататък с едничкото желание да седнат край огнището и да затворят врата между себе си и нощта.

ГЛАВА 9 ПОД ЗНАКА НА СКОКЛИВОТО ПОНИ

Брее беше главното село на местността Брее, неголяма обитавана област като остров сред околната пустош. Освен него имаше още няколко селца — Конярище оттатък хълма, Дълбок дол в една низина малко по-нататък на изток и Сводче край гората Кестенака. Цивилизованата област с нивя и сечища обхващаше само няколко мили около селата и хълма Брее.

Хората от Брее бяха кестеняви, широкоплещести и сравнително дребни. Имаха весел и независим характер — не се подчиняваха никому, но за разлика от тогавашните (и днешните) Големи хора дружаха с хобити, джуджета, елфи и прочие обитатели на широкия свят. Собствените им легенди твърдяха, че те са истинските кореняци, потомци на първите хора, които някога се залутали из западните области на Средната земя. Малцина преживели смутните Стари времена, но когато кралете отново се завърнали иззад Великото море, открили, че хората от Брее още са си там. И те продължаваха да си бъдат там дори когато споменът за древните крале отдавна бе изтлял сред буренака.