Властелинът на пръстените

— Сам! — извика той. — Пипин! Мери! Елате! Защо изоставате? Никакъв отговор. Обхвана го страх и той изтича назад покрай камъните, крещейки напосоки:

— Сам! Сам! Мери! Пипин!

Понито препусна и изчезна в мъглата. Някъде отдалече сякаш долетя вик: „Ехей! Фродо! Ехей!“ Идеше отляво, откъм изток, и застанал под огромните камъни, той напразно се ослушваше и взираше в мрака. Втурна се по посока на вика и откри, че трябва да се катери по стръмнина.

Докато се изкачваше, той викна отново и продължи да крещи все по-отчаяно, ала дълго не чу отговор. Най-сетне от далечните висини долетя приглушен зов. „Фродо! Ехей!“ — пискаха тънички гласове из мъглата, после се заповтаря неясен крясък: „Помощ, помощ!“, и заглъхна с едно последно: „Помощ!“, преливащо в дълъг, внезапно секнал вопъл. Фродо се катереше с всички сили към виковете, ала сетните лъчи бяха изчезнали и го обгръщаше непрогледна нощ, тъй че не можеше да е сигурен в посоката. Като че непрекъснато се изкачваше все нагоре и нагоре.

Само промяната на наклона му подсказа, че най-после е стигнал връх или било. Беше изтощен, потен и въпреки това зъзнеше. Беше съвсем тъмно.

— Къде сте? — жално извика той.

Нямаше отговор. Фродо стоеше и се ослушваше. Внезапно усети, че става много студено и по върховете се надига леден вятър. Времето се променяше. Сега мъглата прелиташе край него на валма и парцали. От устата му излитаха струйки пара и мракът сякаш се разреди. Погледна нагоре и с изненада видя, че сред летежа на разпокъсани облаци и мъгли се появяват бледи звезди. Вятърът засъска из тревата.

Изведнъж му се стори, че чува глух вик, и тръгна натам. Мъглата се отдръпна и разбули звездното небе. Видя, че е обърнат на юг и стои на заоблен връх, по който навярно се бе изкачил откъм север. От изток духаше пронизващ вятър. Надясно черният силует на огромна могила притулваше западния небосклон.

— Къде сте? — отново извика той, разгневен, ала и уплашен.

— Тук! — отвърна дълбок и студен глас, сякаш долитащ изпод земята. — Чакам те!

— Не! — едва изрече Фродо, но не побягна. Краката му се подкосиха и той падна на земята. Нищо не се случи, не долетя нито звук. Треперейки, той повдигна очи тъкмо навреме, за да зърне като сянка пред звездите висока черна фигура. Тя се приведе над него. Стори му се, че вижда две очи — много студени, макар да ги изпълваше бледа и далечна светлина. После го стисна прегръдка, по-яка и по-хладна от стомана. Леденият допир смрази костите му и той изгуби съзнание.

Когато се свести, за момент не можа да си припомни нищо освен чувството на ужас. После изведнъж разбра, че е безнадеждно хванат, затворен — намираше се в могила. Могилната твар го бе пленила и навярно вече го оплиташе в страховитите магии, за които нашепваха приказките. Не смееше да помръдне и лежеше така, както се бе събудил, изпънат по гръб на студения камък, със скръстени на гърдите ръце.

Но макар страхът му да бе тъй силен, че сякаш се сливаше с околния мрак, той неволно се сети за Билбо Торбинс и разказите му, за дългите им разходки по пътеките на Графството и спомените на чичо му за пътешествия и приключения. Дори в сърцето на най-дебелия и боязлив хобит (е, вярно, понякога твърде дълбоко) се крие зрънце кураж, изчакващо някоя сетна, отчаяна опасност, за да покълне. Фродо не беше нито много дебел, нито особено боязлив. Всъщност, макар да не знаеше това, Билбо (а също и Гандалф) го смяташе за най-добрия хобит в Графството. Той реши, че е стигнал до страшния край на приключението си, ала тази мисъл укрепи волята му. Откри, че се е стегнал като за последен скок, вече не бе отпуснат като безпомощна плячка.

Легнал така, той мислеше, постепенно се овладяваше и ненадейно забеляза, че мракът бавно отстъпва — наоколо се разливаше бледо зеленикаво сияние. Отначало то не му разкри къде се намира, защото светлината сякаш се излъчваше от самия него, от пода наоколо и още не бе достигнала свода и стените. Обърна се и сред хладното блещукане видя край себе си проснати Сам, Пипин и Мери. Те лежаха по гръб и лицата им изглеждаха мъртвешки бледи. Покриваха ги бели одежди. Край тях бяха струпани съкровища, може би златни, макар че в тази светлина изглеждаха студени и грозни. Диадеми блестяха в косите им, препасани бяха със златни вериги и пръстени отрупваха ръцете им. До тях бяха положени мечове, щитове лежаха в краката им. А над гърлата на тримата тежеше дълъг гол меч.

Внезапно се раздаде песен — хладен шепот, ту по-силен, ту по-слаб.

Гласът бе далечен и неизмеримо мрачен. Понякога се извисяваше тъничко във въздуха, друг път долиташе като нисък стон изпод земята. От време на време сред неясния поток от печални и ужасяващн звуци се открояваха нанизи от думи — зловещи, жестоки, студени думи, безсърдечни и жалки. Нощта роптаеше срещу утрото, от което е лишена, студът кълнеше топлината, за която жадува. Фродо изтръпна до мозъка на костите. След малко песента стана по-ясна и с ужас в сърцето той разбра, че е преминала в заклинание: