Властелинът на пръстените

Към пладне стигнаха до един хълм с широк и плосък връх, напомнящ плитка чиния със зелен ръб. Там въздухът не трепваше и като че можеха да докоснат небето с глави. Пресякоха върха и погледнаха на север. Радост изпълни сърцата им, защото, изглежда, бяха стигнали много по-далече, отколкото очакваха. Наистина сега мъгливите далнини лъжеха погледа, ала Ридовете несъмнено привършваха. Под тях на север се виеше дълга долина, минаваше между два стръмни склона и излизаше на открито. По-нататък не личеше да има хълмове. Право на север се мержелееше дълга тъмна черта.

— Това са дървета и там трябва да е Пътят — каза Мери. — Покрай него, на много левги източно от Моста, растат дървета. Казват, че били засадени още в древни времена.

— Великолепно! — възкликна Фродо. — Ако и следобед вървим тъй бързо, още преди залез-слънце ще сме излезли от Ридовете и ще търсим място за нощувка.

Но при тези думи той обърна взор на изток и видя, че нататък хълмовете са по-високи; всеки рид бе увенчан със зелена могила, а по някои от тях стърчаха каменни колони, извисени нагоре като грапави зъби над зелени венци.

Тази гледка криеше неясна тревога, затова хобитите извърнаха погледи и се спуснаха в кръглата падина. Насред нея под слънцето се издигаше висок самотен камък и по това време на деня не хвърляше никаква сянка. Беше безформен и все пак изпълнен със смисъл — като камък на синор, като строго вдигнат пръст, като предупреждение. Ала хобитите бяха гладни, а слънцето все още висеше сред безгрижното пладнешко небе, тъй че спокойно облегнаха гърбове откъм източната страна на камъка. Той беше хладен, сякаш неподвластен на топлите лъчи, но в жегата това им се стори приятно. Извадиха храна и напитки и похапнаха чудесно под открито небе, защото всичко идваше от „къщата под хълма“. Том ги бе снабдил с предостатъчно запаси за този ден. Разтоварените понита се отдалечиха по тревата.

Онова, което последва, можеше да се обясни с ездата по хълмовете, изобилния обяд, жаркото слънце, аромата на трева и прекаленото заседяване с протегнати крака и поглед, зареян в ниското небе. Както и да е, те внезапно се стреснаха от непредвидената дрямка. Стърчащият камък беше студен и хвърляше на изток дълга бледа сянка. Неясното, воднистожълто слънце блещукаше през мъглата на западния ръб на падината; на север, юг и изток лежеше гъста, студена и бяла мъгла. Из въздуха тегнеше безмълвие и пронизващ хлад. Понитата се бяха скупчили едно до друго с приведени глави.

Разтревожени, хобитите скочиха на крака и изтичаха към западния ръб. Намираха се на остров сред мъглата. Пред ужасените им погледи слънцето потъна в белезникавото море и от изток се надигна студена сива сянка. Прииждащата мъгла заля падината, издигна се над главите им и се склопи като покрив — бяха затворени в сива зала, чийто централен стълб бе високият камък.

Сякаш капан бе щракнал около тях, но пътниците още не падаха духом. Спомняха си обнадеждаващата черта на Пътя в далечината и не бяха изгубили посоката към него. Така или иначе, толкова бяха намразили сега падината около камъка, че и през ум не им мина да останат тук. Събраха багажа с цялата бързина, на която бяха способки вкочанените им пръсти.

След малко те поведоха в колона понитата си през ръба на падината и по дългия северен склон се спуснаха в мъгливото море. Докато слизаха, мъглата ставаше все по-мразовита и влажна и мокрите им коси увиснаха по челата. Когато стигнаха подножието, лъхна ги такъв студ, че спряха и измъкнаха наметки и качулки, които бързо се покриха със сиви капки. После яхната понитата и бавно потеглиха, дирейки пътя сред низини и възвишения. Доколкото бе възможно, опитваха да се насочат към скалната врата в северния край на долината, която бяха видели сутринта. Минеха ли пролома, трябваше само да продължават направо и рано или късно щяха да пресекат Пътя. Не мислеха за по-нататък, само смътно се надяваха, че отвъд Ридовете може и да няма мъгла.

Напредваха много бавно. За да не се изпогубят, яздеха в колона с Фродо начело. Следваше го Сам, а подир него — Пипин и Мери. Долината като че нямаше край. Внезапно Фродо зърна нещо обнадеждаващо. Сред мъглата напред се мержелееше нещо тъмно — и отляво, и отдясно; навярно най-сетне наближаваха пролома между хълмовете, северната порта на Могилните ридове. Минеха ли оттам, щяха да бъдат свободни.

— Хайде! След мен! — викна той през рамо и пришпори понито си. Но надеждата му скоро се превърна в изумление и тревога. Тъмните петна станаха още по-тъмни, но се смалиха и изведнъж той видя, че пред него зловещо се извисяват два огромни изправени камъка, леко склонени един към друг като останки от разрушена порта. Не си спомняше да ги е видял сутринта, когато гледаше долината откъм хълма. Преди да се опомни, мина помежду им и в същия миг наоколо се спусна мрак. Кончето му изцвили, изправи се на задните си крака и той падна на земята. Когато се огледа, откри, че е сам — другите не го бяха последвали.