Властелинът на пръстените

По онова време нямаше друго човешко селище тъй далече на запад, поне в радиус от сто левги около Графството. Но из пущинака отвъд Брее бродеха загадъчни странници. Местните жители ги наричаха Скиталци и не знаеха нищо за произхода им. Те бяха по-високи и по-мургави от хората в Брее, нашепваше се, че имали необичайно остър слух, зорки очи и разбирали езика на животните и птиците. Бродеха волно на юг и изток, чак до Мъгливите планини, но напоследък рядко ги срещаха — бяха останали малцина. Когато се появяваха, те носеха на жадните слушатели новини от далечни краища и страни, забравени приказки, ала тукашните жители не дружаха с тях.

В местността Брее имаше и много хобитови фамилии. Те също твърдяха, че тук е най-старото хобитово поселение в света, основано много преди прекосяването на Брендивин и заселването на Графството. Живееха главно в Конярище, но и в Брее имаше неколцина, особено по високите склонове на хълма, над човешките жилища. Големите хора и Дребният народ (както взаимно се наричаха) поддържаха дружески отношения и всеки си гледаше работата както намери за добре, но и двете страни с право се смятаха за неразделна част от местното население. Нийде по света не се срещаше такъв странен (но чудесен) сговор.

Големи или малки, жителите на Брее не обичаха да пътуват и се интересуваха главно от работите в четирите села. Понякога хобити от Брее стигаха чак до Фуков край или до Източната околия, но макар че този малък край беше само на един ден път източно от Моста на Брендивин, днес хобитите от Графството рядко идваха насам. Случаен фуковянин или предприемчив Тук можеше да отседне за ден-два в странноприемницата, ала и това се случваше все по-рядко. Жителите на Графството наричаха хобитите от Брее (пък и всички други, обитаващи земи извън границите) Пришълци и почти не проявяваха интерес към тях — смятаха ги за тъпи и недодялани. През ония дни из западните области вероятно се бяха пръснали много повече Пришълци, отколкото предполагаха в Графството. Несъмнено някои от тях бяха просто скитници, готови да издълбаят дупка в първия срещнат склон и да стоят там, докато им щукне да запрашат отново. Но в местността Брее хобитите бяха прилични, заможни и не по-прости от далечните си Вътрешни роднини. Още се помнеше, че някога е имало оживено движение между Графството и Брее. Всички знаеха, че тукашна кръв тече в жилите на Брендифуковци.

Стотината каменни къщи на Големите хора в село Брее се гушеха над пътя, в подножието на хълма и прозорчетата им гледаха на запад. От склона започваше дълбок ров с яка ограда от вътрешната страна, описваше полукръг и се връщаше към стръмнините. Пътят минаваше над рова, но на това място в укреплението се врязваше тежка порта. Още една порта имаше откъм южния край, където Пътят напускаше селото. Вечер вратите се затваряха, но отвътре имаше малки заслони за стражниците.

Там, където Пътят завиваше надясно покрай подножието на хълма, се издигаше голяма странноприемница. Изградена бе в стари времена, когато пътищата са били много по-оживени. Защото Брее се намираше на отколешен кръстопът — досами рова, на запад от селото, Източният път се пресичаше с друг древен път, по който някога бяха минавали върволици от хора и други пътници. В Източната околия още употребяваха поговорката „Странно като новини от Брее“ — спомен от ония Дни, когато в странноприемницата можеха да се чуят новини от север, юг и изток и когато хобитите от Графството често ходеха да ги слушат. Но Северните области отдавна пустееха и сега пътят към тях рядко се използваше. Трева бе израснала по него и в Брее го наричаха Зеления път.

Странноприемницата обаче все още си стоеше на мястото и нейният стопанин бе важна личност. Мало и голямо от четирите села се упътваше към този дом, ако нямаше какво да прави, ако искаше да побъбри или да послуша. Тук спираха да починат Скиталците, разните бродници и ония пътници (предимно джуджета), които все още се движеха по Източния път към Планините и обратно.

Вече бе тъмно и белите звезди огряваха небосклона, когато Фродо и спътниците му най-после пресякоха Зеления път и наближиха селото. Завариха Западната порта затворена, но оттатък, на прага на заслона седеше човек. Той изтича за фенер и с изненада ги огледа през оградата.

— Що щете тук и откъде идвате? — троснато запита той.

— Тръгнали сме за тукашния хан — отвърна Фродо. — Пътуваме на изток и не можем да продължим тази вечер.

— Хобити! Четирима хобити! И отгоре на всичко от Графството, ако се съди по речта им — тихичко си промърмори стражникът.

Известно време той ги гледа мрачно, после бавно открехна портата и ги пусна да минат.

— Ние тук не виждаме често хобити от Графството да яздят нощем по Пътя — продължи пазачът, когато спряха за малко край вратата на заслона. — Да прощавате за любопитството, ама каква работа ви води на изток от Брее? И мога ли да запитам за имената ви?

— И имената, и работата са си наши и не е тук мястото да ги обсъждаме — отвърна Фродо, който не хареса нито вида, нито тона на непознатия.