Властелинът на пръстените

Ръка, сърце и кост да са студени,
под канарите спете вледенени,
не се будете в ложето от камък,
дорде изгасне слънчевият пламък.
Луна, звезди сред черен вихър ще умрат,
а те връз злато тука да лежат,
додето Мрачния владетел вдигне длан
над свят пустинен с мъртъв океан.

Зад главата му се раздаде скърцане и стържещ звук. Като се надигна на лакът, той видя сред бледото сияние, че се намират в нещо като коридор със завой зад тях. Пъплейки на пръсти, иззад ъгъла слепешком се задаваше дълга ръка, насочена към Сам, който лежеше най-близо, и към дръжката на меча върху него.

Отначало на Фродо му се стори, че заклинанието наистина го е вкаменило. После го обхвана неудържимото желание да избяга. Запита се дали, ако надене Пръстена, няма да стане невидим за Могилната твар и да открие път навън. Представи си как тича свободен по тревата, опечален за Мери, Сам и Пипин, ала свободен и жив. Гандалф би се съгласил, че не е могъл да направи нищо повече.

Но разбудената в гърдите му смелост вече бе много мощна: нямаше тъй лесно да изостави другарите си. Той колебливо посегна към джоба, после отново се пребори със себе си, а в това време ръката пълзеше все по-напред. Внезапно го изпълни желязна решителност, той грабна късия меч край себе си, коленичи и се приведе ниско над телата на своите спътници. Замахна с всичка сила и съсече пъплещата ръка под китката но в същия миг мечът се строши чак до дръжката. Проехтя крясък и светлината изгасна. В мрака се раздаде ръмжене.

Фродо падна върху Мери и усети под пръстите си студеното му лице. Ненадейно в паметта му изникна нещо, което бе забравил още с появата на мъглата — споменът за къщата под хълма и за песнопоеца Том. Припомни си песента, която бяха научили. С тъничък. отчаян гласец подхвана: „Хей! Том Бомбадил!“, и при това име гласът му набра сила, зазвуча плътно и живо, като че в мрачната гробница отекнаха барабани и тръби.

Хей! Том Бомбадил, Том Бомбадило!
През води, върби, камъш, през гора и било,
в лунна нощ и слънчев ден, чуй ме как те моля!
Бързо идвай, Бомбадил, че сме във неволя!

Изведнъж се възцари мъртва тишина и Фродо чу ударите на сърцето си. След безкрайно дълъг миг му отговори песента на ясен, но много далечен глас, долитащ сякаш през земята или през дебелите стени:

Стар Том Бомбадил, славен юначага,
синя дреха си уши, с жълти чизми бяга.
Славни песни пее той, враг не ще го хване,
че е Том най-бързоног и че е стопанин.

Проехтя грохот на падащи камъни и внезапно отвън нахлу светлина, истинска ярка дневна светлина. В дъното на гробницата отвъд краката на Фродо се очерта ниска вратичка и оттам надникна главата на Том (с шапката, перото и прочие) на фона на червения изгрев. Лъчите огряха пода и лицата на тримата хобити край Фродо. Те не помръдваха, но болнавият оттенък бе изчезнал. Сега изглеждаха само дълбоко заспали.

Том се приведе, свали шапка и влезе в тъмната гробница, пеейки:

Излизай, стара Твар! Под слъчцето изчезвай!
Като мъгла топи се и като вятър вий
сред пущинак безкраен, далеч зад планините!
Насам не се завръщай! Могилата е празна!
В забрава да потънеш, по-черна от нощта
там, де вратите нивга не ще да се отворят!

При тези думи прокънтя вик и част от вьтрешния край на гробницата рухна с трясък. После дълъг протяжен вой се изгуби в незнайни далнини и настъпи тишина.

— Ела, друже Фродо! — каза Том. — Да излезем оттук на чистата трева! Помогни ми да ги пренесем.

С общи усилия изнесоха навън Мери, Пипин и Сам. Излизайки за последен път от могилата, Фродо сякаш видя отсечената ръка все още да мърда като ранен паяк сред купчина пръст. Том отново влезе вътре и от подземието дълго долитаха трополене и глухи удари. Когато излезе, носеше в скута си куп съкровища от злато, сребро, мед и бронз, огърлици, верижки и украшения от скъпоценни камъни. Изкачи се по зелената могила и ги струпа на върха под слънчевите лъчи.

Застанал там, с шапка в ръка и с развени от вятъра коси, той погледна към тримата хобити, положени по гръб на тревата в западното подножие на могилата. Вдигна десница и изрече с ясен, заповеден глас: