Властелинът на пръстените

— Или да спрем, където сме, или да се върнем — каза Гандалф. — Няма смисъл да продължаваме. Ако добре си спомням, малко по-нагоре тази пътека се отделя от скалата и навлиза в широка седловина под дълъг стръмен склон. Там няма да имаме укритие от сняг, камъни… или нещо друго.

— И не бива да се връщаме, додето бурята продължава — каза Арагорн. — По пътя нагоре не срещнахме място, предлагащо по-добър заслон от тази скална стена, под която сме сега.

— Заслон! — промърмори Сам. — Ако това е заслон, тогава една стена без покрив е цяла къща.

Отрядът се струпа колкото може по-плътно до скалата. Тя бе обърната на юг и близо до основата леко надвисваше напред, тъй че се надяваха да ги запази донякъде от северния вятър и падащите камъни. Но бесните вихрушки се въртяха край тях от всички страни и снегът се сипеше на все по-гъсти облаци.

Сгушиха се един до друг с гръб към стената. Понито Бил стоеше с унило търпение пред хобитите и мъничко ги заслоняваше, но не след дълго преспите стигнаха до коленете му, а снегът продължаваше да се трупа. Ако не бяха по-едрите им спътници, хобитите скоро щяха да бъдат погребани.

Неудържима дрямка налегна Фродо, той усети как бързо потъва в топъл, мъглив сън. Стори му се, че огън затопля пръстите на краката му, а откъм сянката, оттатък огнището, дочу гласа на Билбо: Не съм много доволен от дневника ти. Снежни бури на дванадесети януари — нямаше смисъл да се връщаш, за да съобщиш това!

Но аз се нуждаех от почивка и сън, Билбо — с усилие отвърна Фродо, ала изведнъж усети, че го разтърсват, и болезнено се завърна към действителността. Боромир го вдигаше от земята, където се бе сгушил в гнездо от сняг.

— Това ще е гибел за полуръстовете, Гандалф — каза Боромир. — Безполезно е да седим тук, докато снегът ни затрупа. Трябва да сторим нещо, за да се спасим.

— Дай им това — каза Гандалф, като порови из багажа си и измъкна кожена манерка. — Само по една глътка за всеки… за всички нас. Много е ценно. Това е чудодей, елексир от Имладрис. Елронд ми го подари на сбогуване. Предавайте си манерката!

Веднага щом преглътна малко от топлата и благоуханна течност, Фродо усети нова сила в сърцето си и тежката сънливост напусна крайниците му. Другите също се съживиха и почувстваха нова надежда и пъргавина. Но снегът не утихваше. Той навяваше около тях, по-гъст от когато и да било, а и вятърът виеше по-силно.

— Какво ще речете, ако накладем огън? — внезапно запита Боромир. — Изглежда, сега е наближил изборът между огъня и смъртта, Гандалф. Когато снегът ни затрупа, ще сме скрити от вражески очи, дума да няма, но това не ще ни помогне.

— Наклади огън, стига да можеш — отвърна Гандалф. — Ако има наблюдатели, способни да издържат тая буря, те ще ни видят и без огъня.

Но макар по съвет на Боромир да бяха донесли дърва и подпалки, нито елф, нито дори джудже бе достатъчно изкусно, за да разпали пламък, който да се удържи сред вихрушките и да подхване влажното гориво. Най-сетне с тази работа неохотно се зае самият Гандалф. Той повдигна наръч съчки, подържа го нависоко и сетне заби края на жезъла си в средата му с повелително слово: наур ан едраит аммен! Тутакси отвътре избликна огромен стълб от сини и зелени пламъци и съчките се разгоряха с пращене.

— Ако има кой да ни види, тогава поне аз съм разкрит — каза той. — Изписах Гандалф е тук със знаци, които могат да разчетат всички от Ломидол до устието на Андуин.

Но Отрядът не се интересуваше от наблюдатели и враждебни погледи. Сърцата им се възрадваха от гледката на огъня. Съчките горяха весело и макар че огънят наоколо съскаше и локвички от киша се стичаха под краката им, те радостно топлеха ръце над пламъците. Стояха приведени в кръг около танцуващите и пъхтящи огнени езичета. Червена светлина огряваше уморените им тревожни лица, нощта зад тях бе като черна стена.

Ала дървата изгаряха бързо, а снегът продължаваше да вали. Огънят догаряше и последният наръч съчки бе хвърлен в него.

— Нощта преваля — каза Арагорн. — Зората не е далече.

— Ако изобщо зора може да пробие тези облаци — каза Гимли. Боромир излезе от кръга и се взря нагоре, в мрака.

— Снегът отслабва — каза той и вятърът е по-спокоен.

Фродо морно гледаше снежните парцали, които продължаваха да се сипят от тъмнината и за миг разкриваха белотата си в светлината на гаснещия огън, но дълго не забеляза признак, че отслабват. Сетне, когато дрямката отново се канеше да пропълзи из тялото му, той изведнъж откри, че вятърът наистина е спрял и парцалите стават по-едри и по-редки. Безкрайно бавно взе да се разлива мъждива светлина. Най-после снегът спря съвсем.

Светлеещата зора разкри безмълвен свят, обвит от бял саван. Под убежището им се простираха бели гърбици, куполи и безформени дълбини, сред които напълно се губеше пътеката, утъпкана от тях, но височините се криеха в огромни облаци, все още тегнещи от заплахата на снега.

Гимли погледна нагоре и поклати глава.

— Карадрас не ни е простил — каза той. — има още сняг да хвърля по нас, ако продължим. Колкото по-скоро се спуснем надолу, толкова по-добре.