Властелинът на пръстените

— Нещата са се променили, откакто дойде на север, Боромире — отговори Гандалф. — Не чу ли какво разказах на Саруман? Аз мога да си имам работа с него, преди всичко да свърши. Но Пръстенът не бива да минава край Инсенгард, ако има какъвто и да било начин да попречим на това. Докато вървим с носителя, Роханският пролом е затворен за нас. Колкото до другия път, не разполагаме с толкова време. Подобно пътешествие може да ни отнеме цяла година и ще минем през много пусти и лишени от подслон области. Ала те няма да са безопасни. Бдителните погледи на Саруман и враговете са насочени към тях. Когато си идвал на север, Боромире, в очите на Врага си бил само един залутан Скиталец от Юга, дреболия за него — умът му е бил зает с преследването на Пръстена. Но сега се завръщаш като участник в Отряда на Пръстена и докато оставаш с нас, над тебе тегне заплаха. Опасността ще нараства с всяка левга, която изминаваме на юг под открито небе. След открития опит да минем планинския проход нашето положение стана още по-отчаяно. Почти не виждам надежда, ако не побързаме да изчезнем от поглед за известно време и да прикрием дирите си. Следователно съветвам да не минаваме нито над планините, нито покрай тях, а под тях. Във всеки случай това е пътят, който Врагът най-малко би очаквал да поемем.

— Не знаем какво очаква той — рече Боромир. — Може да бди по всички пътища, вероятни и невероятни. В такъв случай да тръгнем през Мория би означавало сами да влезем в капана, все едно да почукаме на портите на самата Черна кула. Мрачно е името на Мория.

— Когато сравняваш Мория с крепостта на Саурон, говориш за неща, които не знаеш — отвърна Гандалф. — От всички вас аз единствен съм бил в тъмниците на Мрачния владетел, и то само в Дол Гулдур, неговото най-старо и най-малко жилище. Който мине портите на Барад дур, не се завръща. Но аз не бих ви повел в Мория, ако нямаше надежда да излезем оттам. Вярно, ако там има орки, това може да е зле за нас. Но повечето орки от Мъгливите планини бяха разпръснати или унищожени в Битката на петте армии. Орлите съобщават, че орките отново се сбират отблизо и далеч, но има надежда Мория да е още свободна. Току-виж, джуджетата са там и може да намерим Балин, син на Фундин, в някой дълбок дворец на прадедите му. Както и да е, щом нуждата е избрала пътя, трябва да вървим по него!

— Ще те последвам по този път, Гандалф! — каза Гимли. — Ще дойда да видя залите на Дурин, каквото и да ни чака там… стига да откриеш затворените врати.

— Добре, Гимли! — каза Гандалф. — Ти ме обнадеждаваш. Заедно ще потърсим скритите врати. И ще минем през тях. Едно джудже по-трудно ще се обърка сред руините на джуджетата, отколкото елфи, хора и хобити. И все пак това не ще е първото ми посещение в Мория. След като Траин, син на Трор, изчезна, аз дълго го търсих там. Минах през Мория и излязох жив!

— Аз също минах през портата на Смутнолей — спокойно каза Арагорн, — но макар че също успях да изляза, споменът е много лош. Не искам повторно да влизам.

— Аз не искам да влизам и за първи път — обади се Пипин.

— Нито пък аз — промърмори Сам.

— Разбира се, че не! — каза Гандалф. — Кой би поискал? Но въпросът е: кой би ме последвал, ако ви поведа натам?

— Аз — нетърпеливо изрече Гимли.

— Аз — тежко каза Арагорн. — Ти ме последва, когато едва не ви докарах до гибел в снега и не ме упрекна с една дума. Сега аз ще те следвам… ако това последно предупреждение не те разколебава. Не за Пръстени и за нас мисля сега, а за теб, Гандалф. И ти казвам: пази се, ако прекрачиш портите на Мория!

— Аз няма да дойда — каза Боромир, — освен ако целият Отряд гласува против мен. Какво ще рекат Леголас и дребните хорица? Навярно трябва да изслушаме носителя на Пръстена?

— Аз не искам да влизам в Мория — каза Леголас. Хобитите мълчаха. Сам погледна към Фродо.

— Не искам да влизам — изрече най-сетне Фродо, — но и не искам да отхвърлям съвета на Гандалф. Моля да не гласуваме, докато не се наспим. Сутринта Гандалф ще получи съгласието ни по-лесно, отколкото в този студен сумрак. Как вие вятърът!

При тия думи всички притихнаха и се умислиха. Чуваха свистенето на вятъра сред скали и дървета, а наоколо из нощната пустота се разнасяха стенания и вой.

Изведнъж Арагорн скочи на крака.

— Как вие вятърът ли! — викна той. — Вие с вълчи гласове. Уаргите са дошли на запад от планините!

— Нужно ли е тогава да чакаме утрото? — запита Гандалф. — Прав съм бил. Ловът започва! Даже и да доживеем до заранта, кой би желал сега да пътува нощем на юг, следван от вълци?

— Далече ли е Мория? — запита Боромир.

— Имаше врата югозападно от Карадрас, на около петнадесет мили птичи полет и може би двадесет мили вълчи бяг — мрачно отвърна Гандалф.

— Тогава да тръгнем утре призори, ако можем — каза Боромир. — по-добре е да се боиш от орк, отколкото да чуваш вълк.

— Вярно! — каза Арагорн, разхлабвайки ножницата на меча си. — Но където вълк вие, там и орк се крие.