Читаем Властелинът на пръстените полностью

— За щастие огънят почти не пушеше и догоря, преди да дойдат свадоклюните — каза Арагорн. — Трябва да го затрупаме и повече да не го палим.

— И това пък ако е живот! — каза Пипин. Новината: никакъв огън и потегляне същата вечер, му бе съобщена веднага щом се събуди късно следобед. — Всичко само заради някакво си ято гарвани! За тая вечер се надявах на истинско хубаво похапване — нещо топло.

— Е, продължавай да се надяваш — каза Гандалф. — Занапред може да те чакат много неподозирани пиршества. Лично аз бих се радвал да изпуша една лула на спокойствие и да си посгрея краката. Обаче поне едно е сигурно: като отидем на юг, ще стане по-топло.

— Няма да се учудя, ако стане и жежко — промърмори Сам на Фродо. — Но започвам да мисля, че е крайно време да зърнем тая Огнена планина, пък и на пътя да му се види краят, тъй да се каже. Отначало мислех, че може да е тоя ми ти връх там, Червен рог ли беше, как ли, додето Гимли не се раздрънка. Голям устобол трябва да е езикът на джуджетата!

Картите не означаваха нищо за Сам, а разстоянията из тия странни земи изглеждаха толкова големи, че той съвсем бе изгубил сметката.

През целия ден Отрядът остана в прикритието. От време на време горе прелитаха черните птици, но когато пурпур изпълни залязващото слънце, те изчезнаха на юг. По мръкнало Отрядът потегли и като зави на югоизток, се насочи към Карадрас, който все още пламтеше бледо-червеникаво в далечината под сетните лъчи на изчезналото слънце. Небето тъмнееше и една по една изгряваха бледи звезди.

Водени от Арагорн, те налучкаха добра пътека. На Фродо му се стори, че това са останки от древен, широк и добре планиран път, водещ от Зелеников край към планинския проход. Пълната луна изгря над планините и хвърли бледа светлина, в която сенките на камъните бяха мастиленочерни. Много от тях, изглежда, бяха дялани, макар сега да лежаха разхвърляни и натрошени сред мрачни, пусти земи.

Настъпи пронизващо студеният час преди разсъмване; луната залязваше. Фродо погледна към небето. Внезапно видя или усети как тъмна сянка минава пред високите звезди, сякаш те за миг чезнеха и отново блесваха. Той потрепери.

— Видя ли нещо да минава над нас? — прошепна той на Гандалф, който бе на крачка пред него.

— Не, но го усетих, каквото и да беше — отвърна вълшебникът. — Може би не е нищо особено, просто тънка облачна ивица.

— Бързо се движеше — промърмори Арагорн — и не по вятъра.

Тази нощ не се случи нищо повече. Следващото утро изгря още по-ясно от предното. Но въздухът отново бе мразовит; вятърът пак се обръщаше на изток. Още две нощи продължиха равномерно да се изкачват, но придвижването ставаше все по-бавно, тъй като пътят лъкатушеше из хълмовете и планините надвисваха все по-близо. На третата сутрин пред тях се издигна Карадрас — могъщ връх, увенчан със сребрист сняг, но с голи отвесни хълбоци, обагрени в тъмночервено, сякаш зацапани с кръв.

Небето изглеждаше черно и слънцето едва мъждееше. Вятърът се бе обърнал на североизток. Гандалф подуши въздуха и се огледа.

— Зад нас зимата крепне — спокойно каза той на Арагорн. — На север възвишенията са по-бели отпреди; снегът се спуска ниско по плещите им. Тази нощ ще бъдем високо, на път към Портата на Червения рог. На тясната пътека могат да ни зърнат съгледвачи, да ни причака някое зло, ала времето може да се окаже най-смъртоносният ни враг. Какво мислиш сега за твоя маршрут, Арагорн?

Фродо дочу тези думи и разбра, че Гандалф и Арагорн продължават някакъв отдавна започнал спор. Тревожно ги заслуша.

— Не мисля нищо добро за нашия маршрут от началото до края и ти добре го знаеш, Гандалф — отговори Арагорн. — А докато продължаваме, знайните и незнайните заплахи ще стават все по-големи. Но трябва да продължим и няма смисъл да отлагаме минаването през планините. По на юг няма проходи чак до Роханския пролом. След твоите вести за Саруман не се доверявам на онзи път. Кой знае на чия страна служат сега воеводите на Властелините на конете?

— Наистина, кой знае! — каза Гандалф. — Но има и друг път, не през Карадраския проход — мрачният и потаен път, за който говорихме.

— Нека не говорим пак за него! Не сега. Моля те, не казвай нищо на другите, докато не стане ясно, че няма друг път.

— Трябва да решим, преди да поемем по-нататък — отвърна Гандалф.

— Тогава нека претеглим всичко наум, докато другите почиват и спят — каза Арагорн.

Късно следобед, докато другите довършваха закуската си, Гандалф и Арагорн се отдръпнаха настрани и загледаха към Карадрас. Сега склоновете му бяха мрачни и навъсени, а челото му тънеше в сиви облаци. Фродо ги наблюдаваше и се питаше накъде ли ще наклони спорът. Когато двамата се върнаха към Отряда и Гандалф заговори, той разбра, че са решили да се изправят срещу лошото време и високия проход. Това го облекчи. Не можеше да се досети какъв е другият мрачен и потаен път, но изглежда, самото му споменаване изпълваше със смут Арагорн и Фродо бе доволен, че са го отхвърлили.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Отверженные
Отверженные

Великий французский писатель Виктор Гюго — один из самых ярких представителей прогрессивно-романтической литературы XIX века. Вот уже более ста лет во всем мире зачитываются его блестящими романами, со сцен театров не сходят его драмы. В данном томе представлен один из лучших романов Гюго — «Отверженные». Это громадная эпопея, представляющая целую энциклопедию французской жизни начала XIX века. Сюжет романа чрезвычайно увлекателен, судьбы его героев удивительно связаны между собой неожиданными и таинственными узами. Его основная идея — это путь от зла к добру, моральное совершенствование как средство преобразования жизни.Перевод под редакцией Анатолия Корнелиевича Виноградова (1931).

Виктор Гюго , Вячеслав Александрович Егоров , Джордж Оливер Смит , Лаванда Риз , Марина Колесова , Оксана Сергеевна Головина

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХIX века / Историческая литература / Образование и наука