Властелинът на пръстените

— Някои признаци, които забелязахме напоследък — каза Гандалф, — ми внушават опасения, че Портата на Червения рог може да е под наблюдение; съмнявам се и във времето, което ни догонва. Възможно е да завали сняг. Трябва да вървим колкото се може по-бързо. Дори и така ще са необходими повече от два прехода, докато стигнем превала. Тази вечер мракът ще падне рано. Трябва да потеглим веднага щом се приготвите.

— Бих добавил един съвет — каза Боромир. — Роден съм в сянката на Белите планини и разбирам нещичко от походи по върховете. Чака ни лют студ, ако не и нещо по-лошо, преди да се спуснем от другата страна. Каква ще ни е ползата да пазим тайна, ако загинем от замръзване? Когато потеглим оттук, където все още има малко дървета и храсти, всеки от нас трябва да нарами сноп съчки — колкото може да носи.

— А и Бил ще се натовари с още малко, нали, моето момче? — обади се Сам.

Понито го изгледа печално.

— Много добре — каза Гандалф. — Но не бива да използваме съчките… освен ако трябва да избираме между огъня и смъртта.

Отначало Отрядът потегли бързо, но скоро пътят стана стръмен и труден. На много места криволичещата нагоре пътека бе почти изчезнала, затрупана от купища рухнали камъни. Под огромните облаци нощта бе мъртвешки черна. Пронизващият вятър вдигаше вихрушки между скалите. Към полунощ се бяха изкатерили до коленете на величествените планини. Сега тясната пътека се виеше под отвесна скална стена отляво, над която, невидими в мрака, се извисяваха страховитите склонове на Карадрас; отдясно, където теренът изведнъж се спускаше в дълбока пропаст, тъмнееше мрачна бездна.

След едно изнурително изкачване по стръмно нагорнище, те спряха за миг. Фродо усети как нещо меко докосва лицето му. Протегна ръка и видя по ръкава си белезникави снежни парцали.

Продължиха. Но не след дълго снегът се усили, изпълни въздуха и налетя на вихрушки в очите на Фродо. Само на една-две крачки напред тъмните прегърбени фигури на Гандалф и Арагорн едва се виждаха.

— Хич не ми харесва това — изпъшка Сам отзад. — Хубав е снегът в ясно утро, но предпочитам да съм в леглото, докато вали. Иска ми се тоя облак да отиде към Хобитово! Там може и да му се зарадват.

Ако не се смятат високите бърда на Северната околия, обилният снеговалеж бе рядко събитие в Графството и се смяташе за приятна изненада и възможност за веселби. Нито един жив хобит (освен Билбо) не помнеше Лютата зима през 1311 година, когато белите вълци нахлули в Графството по леда на замръзналия Брендивин.

Гандалф спря. Дебел сняг покриваше качулката и раменете му, ботушите му вече затъваха до глезени.

— От това се боях — каза той. — Какво ще речеш сега, Арагорн?

— Че и аз се боях от същото — отвърна Арагорн, — но не толкова, колкото от други неща. Знаех за риска, макар че толкова на юг рядко вали обилно освен високо в планините. Но ние не сме на високо, все още сме почти в подножието, където обикновено пътеките са проходими цяла зима.

— Питам се дали това не е някаква хитрина на Врага — каза Боромир. — В моята страна казват, че той можел да повелява на бурите в Планините на Сянката по границите на Мордор. Странно могъщество има той и много съюзници.

— Значи ръцете му наистина са пораснали — каза Гимли, — ако може да докара сняг от Севера, за да ни затруднява тук, на триста левги разстояние.

— Ръцете му са пораснали — каза Гандалф.

Докато бяха спрели, вятърът утихна и снегът отслабна, почти спря. Отново се затътриха напред. Но не бяха изминали повече от един фурлонг, когато бурята връхлетя с нова ярост. Вятърът засвистя и снегът се превърна в заслепяваща виелица. Скоро дори за Боромир стана трудно да върви. Почти прегънати на две, хобитите кретаха подир по-високите си спътници, но беше ясно, че не ще могат да стигнат далече, ако снегът продължи. Краката на Фродо тежаха като олово. Пипин се влачеше отзад. Дори Гимли, як като всяко джудже, роптаеше и стъпваше тежко.

Отрядът спря изведнъж, сякаш се бяха споразумели без думи. Дочуваха зловещи звуци из обкръжаващия мрак. Може би беше само игра на вятъра из пукнатините и улеите на скалната стена, но звуците напомняха пронизителни крясъци и див, виещ смях. От планинския слон взеха да падат камъни, които профучаваха над главите им или се сгромолясваха на пътеката зад тях. Навремени чуваха глух тътен, когато някой огромен скален блок се търкулваше от невидимите висоти.

— Не можем да продължим тази нощ — каза Боромир. — Който иска, нека го нарича вятър, но из въздуха се носят свирепи гласове, а тия камъни се целят в нас.

— Аз го наричам вятър — каза Арагорн. — Но това не значи, че думите ти не са верни. В света има много зли и недружелюбни сили, мразещи ония, що ходят на два крака, и все пак те не са в съюз със Саурон, а имат собствени цели. Някои са съществували далеч преди него.

— Карадрас е наречен Жестокия и има лоша слава от много отдавна — каза Гимли, — още преди из тия земи да се е разнесъл слухът за Саурон.

— Но какво можем да сторим? — жално извика Пипин. Той се облягаше разтреперан на Мери и Фродо.