Властелинът на пръстените

— Към Смутнолейската долина сме се запътили — каза Гандалф. — Ако се изкатерим по прохода отвъд Карадрас, наричан Портала на Червения рог, тогава по Смутнолейските стъпала ще се спуснем в дълбоката долина на джуджетата. Там лежи Огледалното езеро и там Сребропът блика от ледените си извори.

— Тъмни са водите на Хелед-зарам — каза Гимли — и студени са изворите на Кибил-нала. Сърцето ми трепти от мисълта, че мога скоро да ги видя.

— Дано те зарадва гледката, добро ми джудже! — каза Гандалф. — Но каквото и да сториш, едно е сигурно — че не можем да останем в тази долина. Трябва да се спуснем по Сребропът към потайните гори, а оттам до Великата река и после…

Той замълча.

— Да, накъде после? — запита Мери.

— Към края на пътешествието… когато му дойде краят — отвърна Гандалф. — Не бива да гледаме прекалено напред. Да се радваме и на това, че безопасно преодоляхме първия етап. Мисля да си починем тук не само днес, но и през нощта. Благотворен е въздухът в Зелеников край. Ако елфите са обитавали една страна, много зло трябва да я сполети, преди да ги забрави докрай.

— Вярно е — каза Леголас. — Но елфите по този край не са били от нашия горски род и дърветата и тревите вече не си ги спомнят. Само аз чувам как камъните ги оплакват: дълбоко ни дълбаха те, прекрасно дялаха ни те, високо ни градиха те, ала ги няма вече. Няма ги вече. Много, много отдавна са подирили Заливите.

Тази сутрин те накладоха огън в една дълбока низина, обградена от високи зеленики, и устроиха най-веселата вечеря-закуска, откакто бяха потеглили. След това не бързаха да си легнат, защото знаеха, че ще могат да спят цяла нощ и няма да продължат пътя, преди да е настъпила вечерта на следващия ден. Само Арагорн бе мълчалив и неспокоен. След малко той се отдели от Отряда и заскита по хребета; там застана в сянката на едно дърво и се загледа на юг и на запад, леко наклонил глава, сякаш се вслушваше. После се върна към ръба на долчинката и погледна как долу другите се смеят и разговарят.

— Какво има, Бързоход? — подвикна Мери. — Какво търсиш? Източният вятър ли ти липсва?

— Никак даже — отвърна той. — Но нещо ми липсва. Не един сезон съм бил из Зелеников край. Сега по тия места няма хора, но по всяко време тук живеят много други същества, особено птици. Ала в момента всички освен теб са затихнали. Усещам го. На много мили наоколо няма нито звук и гласовете ви сякаш отекват от земята. Не разбирам.

Гандалф погледна нагоре с внезапен интерес.

— Но каква предполагаш, че е причината? — запита той. — Крие ли тя нещо повече от изненадата да видят четирима хобити, да не говорим за останалите от нас, тук, където тъй рядко се виждат и чуват хора?

— Надявам се — отвърна Арагорн. — Но долавям чувство на бдителност и страх, каквото не съм усещал тук никога преди.

— Тогава да бъдем по-предпазливи — каза Гандалф. — Щом си водиш Скиталец, добре е да го слушаш, особено ако този Скиталец се казва Арагорн. Трябва да прекратим високите разговори, да почиваме кротко и да поставим стража.

Този ден бе ред на Сам пръв да застане на пост, но Арагорн се присъедини към него. Другите заспаха. Тишината ставаше все по-дълбока, докато и Сам я усети. Ясно се чуваше дишането на спящите. Свистенето на опашката на понито и редките помръдвания на копитата му се превърнаха в шумни звуци. Обгръщаше го мъртвешка тишина и над всичко висеше ясносиньо небе, през което слънцето се надигаше откъм изток. Далече на юг се появи тъмно петно и взе да расте, летейки на север като понесен от вятъра пушек.

— Какво е това, Бързоход? Не прилича на облак — прошепна Сам.

Арагорн не отговори, вглеждаше се напрегнато в небето, но не след дълго и Сам успя да различи какво приближава. Рояци бързолетящи птици се виеха, кръжаха и прекосяваха цялата област, сякаш търсеха нещо; неотклонно идеха все по-близо.

— Лягай долу и не мърдай! — изсъска Арагорн, събаряйки Сам под сянката на един зелен храст; внезапно цял рояк птици се бе откъснал от основното ято и летейки ниско, приближаваше право към хребета. На Сам му се стори, че са нещо като огромни гарвани. Когато прелитаха отгоре, бяха тъй плътно сгъстени, че тъмната им сянка ги следваше по земята; раздаде се самотен дрезгав грак.

Арагорн се надигна едва когато те изчезнаха далеч на север и запад и небето отново се изчисти. После изтича да събуди Гандалф.

— Рояци черни гарвани прелитат над цялата област между планините и Сивталаз, прелетяха и над Зелеников край — каза той. — Не са тукашни; това са свадоклюни от Ветроклин и страната Дун. Не знам какво ги води насам — може да бягат от някаква беда на юг, но мисля, че проучват областта. Високо в небето зърнах да летят и много ястреби. Смятам, че тази вечер трябва да продължим. Зелеников край вече не е здравословен за нас — той е под надзор.

— В такъв случай същото е вярно и за Портата на Червения рог — каза Гандалф. — Не мога да си представя как ще я прехвърлим, без да ни видят. Но ще мислим за това, като му дойде времето. Колкото до тръгването, веднага щом се смрачи — боя се, че тук си прав.