Властелинът на пръстените

След малко Боромир се завърна, носейки Сам. Зад него по тясната, но вече добре утъпкана пътека се зададе Гандалф, водейки Бил с Гимли, покатерен между багажа. Последен дойде Арагорн с Фродо на гръб. Те минаха през тесния проход, но едва Фродо бе докоснал земята, когато надолу с тежък тътен се търкули лавина от камъни и плъзгащ се сняг. Снежният прах заслепи Отряда, свит до скалата, и когато въздухът отново се разчисти, всички видяха, че пътеката зад тях е затрупана.

— Стига, стига! — викна Гимли. — Тръгваме си колкото можем по-бързо!

И наистина с този последен удар злобата на планината, изглежда, се изчерпи, сякаш Карадрас бе доволен, че натрапниците са отблъснати и не ще посмеят да се върнат. Снежната заплаха отминаваше, облаците взеха да се разкъсват и светлината се засили.

Както бе съобщил Леголас, откриха, че със слизането надолу снегът става все по-плитък, тъй че дори хобитите можеха да поемат тежкия път. Скоро отново застанаха на плоската площадка над стръмния склон, където предната вечер бяха усетили първите снежинки.

Утрото вече бе напреднало. Те погледнаха отвисоко на запад, към низините. Далече в подножието на склона бе долчинката, откъдето бяха започнали изкачването на прохода.

Болка изпълваше краката на Фродо. Бе прегладнял и смразен до кости, виеше му се свят, когато мислеше за дългото и мъчително спускане. Пред погледа му играеха черни точици. Той разтри очи, но черните точици не изчезнаха. Далече под него и все пак високо над първите възвишения из въздуха кръжаха тъмни петънца.

— Пак птиците! — посочи надолу Арагорн.

— Сега нищо не можем да направим — каза Гандалф. — Трябва незабавно да слезем, независимо дали са добри, зли или изобщо не се интересуват от нас. Дори в скута на Карадрас не бива да изчакваме нов снеговалеж!

Студен вятър повя подир тях, когато обърнаха гръб на Портата на Червения рог и морно се повлякоха по надолнището. Карадрас ги бе победил.

ГЛАВА 4 ПЪТУВАНЕ В МРАКА

Свечеряваше се и сивата светлина отново чезнеше бързо, когато спряха за нощувка. Бяха много уморени. Гъстеещият здрач забулваше планината и вятърът бе студен. Гандалф пазеше за всеки по още една глътка от ломидолския чудодей. Когато похапнаха, той свика съвет.

— То е ясно, че тази нощ не можем да продължим — каза той. — Щурмът на Портата на Червения рог ни изтощи и трябва малко да си починем тук.

— А после накъде ще се запътим? — запита Фродо.

— Пътешествието и задачата все още са пред нас — отговори Гандалф. — Нямаме друг избор, освен да продължим или да се върнем в Ломидол.

Само при споменаването за връщане в Ломидол лицето на Пипин светна. Мери и Сам с надежда вдигнаха очи. Но Арагорн и Боромир не помръднаха. Фродо изглеждаше разтревожен.

— Бих искал да съм пак там — каза той. — Но как мога да се върна без позор… освен ако наистина няма друг път и вече сме победени?

— Прав си, Фродо — каза Гандалф, — да се върнем, е все едно да приемем поражението и да очакваме още по-страшното бъдно поражение. Ако сега се върнем, значи Пръстенът трябва да остане там — не ще можем да потеглим отново. Тогава рано или късно Ломидол ще бъде обсаден и след кратки мъчителни дни ще рухне. Духовете на Пръстена са смъртоносни врагове, ала са само сенки на мощта и ужаса, които ще притежават, щом Пръстенът-Повелител отново се озове на ръката на господаря им.

— Значи трябва да продължаваме, ако има път — въздъхна Фродо. Сам отново изпадна в униние.

— Има път, който можем да поемем — каза Гандалф. — Още отначало, когато за пръв път обмислях този път, смятах, че трябва да хванем по него. Но той не е приятен и досега не съм го споменавал на отряда. Арагорн беше против, поне докато не опитаме да минем през планинския проход.

— Ако този път е по-лош от Портата на Червения рог, значи наистина трябва да е страшен — каза Мери. — Но най-добре ще е да ни кажеш за него, та веднага да узнаем най-лошото.

— Пътят, за който говоря, води към мините Мория — каза Гандалф.

Само Гимли надигна глава, в очите му тлееха огънчета. Ужас бе обзел всички други при споменаването на това име. Дори за хобитите то бе легенда, изпълнена със смътен страх.

— Пътят може да води към Мория, но как да се надяваме, че ще ни преведе през Мория? — мрачно се обади Арагорн.

— Зла поличба е това име — каза Боромир. — Пък и не виждам защо трябва да ходим там. Щом не можем да прекосим планините, нека пътуваме на юг, докато стигнем Роханския пролом, където хората са дружелюбни към моя народ — по този път дойдох насам. Или можем да пресечем Исен, да продължим през Дългобряг и Лебенин и от крайморските области да стигнем до Гондор.