Властелинът на пръстените

Всички се съгласиха с това, но сега оттеглянето бе станало трудно. Можеше дори да се окаже невъзможно. Само на броени крачки от пепелта на огъня снегът бе дълбок няколко фута и се издигаше над главите на хобитите; на места вятърът го бе струпал на огромни преспи край скалната стена.

— Ако Гандалф тръгне пред нас с буен пламък, може да стопи пътеката — каза Леголас. Бурята не го бе смутила много и той единствен от Отряда оставаше с добро настроение.

— Ако елфите знаеха да летят над планините, тогава биха могли да доведат слънцето да ни отърве — отвърна Гандалф. — Но аз трябва да имам с какво да работя. Не мога да подпаля снега.

— Добре — каза Боромир, — щом главите се объркват, трябва да послужат телата, както казваме в нашия край. Най-силният от нас трябва да подири път. Вижте! Макар че сега всичко е покрито със сняг, когато се изкачвахме, пътеката зави около онзи скален ръб. Точно там и снегът започна да се трупа отгоре ни. Ако успеем да стигнем тази точка, надолу може да се окаже по-лесно. Мисля, че дотам не е повече от един фурлонг.

— Тогава хайде двамата да пробием пътека дотам! — каза Арагорн.

Арагорн бе най-висок в Отряда, но Боромир, макар и малко по-нисък, бе по-широкоплещест и набит. Той закрачи пръв, а Арагорн го последва. Двамата бавно се отдалечиха и скоро взеха да си пробиват път с цената на тежки усилия. На места снегът се издигаше до гърдите им и Боромир като че не вървеше, а по-скоро плуваше или дълбаеше с огромните си ръце.

Леголас ги погледа с усмивка на устните, после се обърна към другите.

— Най-силният трябвало да подири път, казвате? Аз обаче казвам: нека орачът си оре, ала за плуването изберете видра, а за лек бяг по трева, листа или сняг — елф.

С тези думи той чевръсто се хвърли напред и тогава Фродо сякаш за пръв път забеляза, макар отдавна да го знаеше, че както винаги елфът не носи ботуши, а само леки обувки и краката му почти не оставят отпечатъци в снега.

— Сбогом! — каза той на Гандалф. — Отивам да намеря слънцето!

И бърз като бегач по плътен пясък, той се стрелна напред, скоро настигна тежко стъпващите мъже, задмина ги, размаха ръка и като се втурна надалеч, изчезна зад завоя на скалата.

Сгушени един до друг, останалите чакаха и гледаха, докато Боромир и Арагорн се смалиха като черни точици сред белотата. Малко по малко и те изчезнаха от погледа. Времето бавно се точеше. Облаците се спуснаха и редки снежинки отново затанцуваха надолу.

Отмина може би час, макар че им се стори много повече. Най-сетне зърнаха Леголас да се завръща. В същото време далеч зад него Боромир и Арагорн се появиха иззад завоя и се затътриха по нагорнището.

— Добре! — извика Леголас, търчейки нагоре. — Не доведох Слънцето. Тя се разхожда из сините поля на Ига и една-две снежни преспи по тая могилка, наречена Червен рог, изобщо не я смущават. Но донесох блясъка на добрата надежда за ония, на които е писано да вървят пеш.

Най-големият нанос е точно зад завоя и там нашите Силни мъже едва не се погребаха. Бяха се отчаяли, докато не се завърнах да им кажа, че пряспата не е много по-дебела от обикновена стена. А от другата страна снегът изведнъж намалява и по-надолу не е нищо повече от бяло одеяло колкото да изстуди петите на хобитите.

Ах, всичко е както казвах — изръмжа Гимли. — Не беше обикновена буря. Това е злата воля на Карадрас. Той не обича елфи и джуджета и е съборил тази пряспа, за да ни отреже пътя за бягство.

— Но за щастие Карадрас е забравил, че с вас има и хора — каза Боромир, който тъкмо се завръщаше. — И то юначни хора, ако ми позволите да го кажа, макар че по-дребни хора с лопатки можеха да ви свършат по-добра работа. Все пак успяхме да пробием проход през пряспата, и за това би трябвало да са благодарни всички, които не могат да тичат леко като елфи.

— Но как ще слезем дотам, дори да сте пробили пряспата? — изрече Пипин общата мисъл на всички хобити.

— Не губи надежда! — каза Боримир. — Уморен съм, но все още ми е останала малко сила, а и на Арагорн също. Ние ще носим дребния народ. Другите несъмнено ще тръгнат подир нас, като се сменят да утъпкват пътеката. Хайде, уважаеми Перегрине! Ще започна с теб. — Той вдигна хобита. — Дръж се здраво за гърба ми! Ръцете ще ми трябват.

И той закрачи напред. Последва го Арагорн с Мери. Пипин се възхищаваше от силата му, виждайки прохода, който вече бе разчистил без други инструменти освен огромните си ръце и крака. Дори и сега, както бе натоварен, той разхвърляше в движение снега настрани, за да разшири пътеката за ония, които го следваха.

Най-после стигнаха до огромната пряспа. Тя бе запокитена насред планинската пътека като неочаквана отвесна стена и гребенът й, остър като отрязан с нож, се издигаше двойно по-високо от Боромир, но през средата й бе пробит проход, който се издигаше и слизаше като мост. От другата страна Мери и Пипин бяха спуснати на земята и изчакаха Леголас да пристигне с останалата част от Отряда.