Властелинът на пръстените

Пресякоха моста и бавно залъкатушиха нагоре по дългите стръмни пътеки, извеждащи от Ломидолското дефиле; накрая достигнаха високото бърдо, където вятърът свистеше сред пирена. И като хвърлиха поглед към примигващите под тях светлинки на Последния уютен дом, закрачиха в нощта.

Край Бруиненския брод те напуснаха Пътя, завиха на юг и продължиха по тесни пътечки из хълмистите равнини. Възнамеряваха много мили и много дни да поддържат тази посока, западно от планините. Местността бе далеч по-неравна и безплодна, отколкото зелената долина на Великата река из Пущинака от другата страна на планинската верига; щяха да се придвижват бавно, ала се надяваха по този път да избегнат вниманието на враждебни погледи. Досега из тия диви краища рядко бяха забелязвали съгледвачи на Саурон и малцина, освен жителите на Ломидол, познаваха пътеките.

Гандалф крачеше начело, а до него вървеше Арагорн, който познаваше местността дори и в мрака. Останалите идваха подир тях в колона и надареният с остър взор Леголас приключваше шествието. Първата част от пътуването бе тежка и мрачна, от нея Фродо не запомни почти нищо освен вятъра. Много облачни дни наред от планините на изток вееше леден вихър и като че никаква дреха не можеше да удържи алчните му пръсти. Макар Отрядът да бе добре облечен, рядко успяваха да се стоплят независимо дали вървяха, или почиваха. През деня дремеха неспокойно в някоя низина или прикрити под преплетените трънаци, които често се сливаха в непроходим гъсталак. Късно следобед часовият ги разбуждаше и те се заемаха с обяда — по правило студен и безрадостен, защото рядко рискуваха, да запалят огън. По мръкнало продължаваха отново, все на юг, доколкото можеха да намерят път.

Отначало хобитите имаха чувството, че макар да крачат и залитат от умора, всъщност пълзят като охлюви, без да стигнат никъде. Ден подир ден местността изглеждаше все същата. И все пак планините упорито наближаваха. Южно от Ломидол те се издигаха все по-високо и завиваха на запад; в подножието на главната верига се простираше още по-просторна област от хаотично разхвърляни голи хълмове и дълбоки долини, изпълнени с буйни потоци. Редките пътеки лъкатушеха и често ги извеждаха към ръба на някой отвесен склон или към коварни тресавища.

Вече от две седмици бяха на път, когато времето се промени. Вятърът внезапно стихна, после се обърна и повя от юг. Бързо летящите облаци се надигнаха, стопиха се и надникна бледото, ясно слънце. Подир края на дълъг, несигурен нощен поход изгря прохладна и чиста зора. Пътниците достигнаха невисок хребет, увенчан със стари зеленики, чиито сиво-зелени стъбла сякаш бяха изваяни от камъка на хълмовете. Тъмните им листа блестяха и плодовете им просветваха червеникаво в лъчите на изгряващото слънце.

Далече на юг Фродо забеляза смътните очертания на величави планини, които сега като че пресичаха поетия от Отряда път. В левия край на тази висока верига се издигаха три върха, най-високият и най-близък от тях стърчеше като заснежен зъб; огромните, голи урви по северния му склон още тънеха в дълбока сянка, ала там, където косо ги огряваха слънчевите лъчи, скалите пламтяха в червено.

Гандалф стоеше до Фродо и гледаше, засенчил очите си с длан.

— Добре сме се движили — каза той. — Стигнахме границите на местността, наричана от хората Зелеников край; много елфи живееха тук в щастливите дни, когато името й бе Ерегион. Четиридесет и пет левги по птичи полет сме прекосили, макар че нозете ни изминаха много повече дълги мили. Сега и областта, и времето ще бъдат по-благоприятни, ала може би и по-опасни.

— Опасни, или не, един истински изгрев е добре дошъл — каза Фродо, като отметна качулката и подложи лице на утринните лъчи.

— Но планините са пред нас — каза Пипин. — През нощта трябва да сме се отклонили на изток.

— Не — отвърна Гандалф. — Просто в ясната зора виждате по-надалеч. Отвъд тия върхове планинската верига завива на югозапад. В дома на Елронд има много карти, но сигурно изобщо не ви е хрумнало да ги погледнете, а?

— Погледнах ги един-два пъти — каза Пипин, — но не си ги спомням. Фродо има по-добра глава за тия работи.

— Не ми е нужна карта — каза Гимли, който бе дошъл заедно с Леголас и гледаше напред със странен блясък в дълбоките си очи. — Това е страната, където в древни времена са работели дедите ни и ние сме претворили образа на тия планини в безброй творби от метал и камък, в безброй песни и приказки. Високо се издигат те в нашите мечти: Бараз, Зирак, Шатхур. Само веднъж сме ги зърнали наяве, и то отдалеч, ала ги знам по имена, защото под тях лежи Хазад-дум, Джуджетвор, наречен днес Черната яма. Мория на елфически език. Ето там е Баразинбар, Червеният рог, жестокият Карадрас; а зад него са Среброзъб и Мъглоглав — Келебдил Белият и Фануидхол Сивият, наричани от нас Зиракзигил и Бундушатхур. Там Мъгливите планини се разделят и между разклоненията им лежи усойната долина, която не можем да забравим — Азанулбизар, Смутнолейската долина, която елфите наричат Нандухирион.