Властелинът на пръстените

— Не бързай повторно да надуваш този рог, Боромире — каза Елронд, — додето не прекрачиш отново границите на родния си край или не те споходи зла беда.

— Може би — каза Боромир, — Но тръгвайки на път, винаги съм свирил с рога си и дори ако подир туй ще трябва да крачим из сенките, не бих потеглил като крадец в нощта.

Джуджето Гимли единствено носеше открито къса стоманена ризница, защото джуджетата не се боят от товари; на пояса му висеше секира с широко острие, Леголас имаше лък, колчан със стрели и дълъг бял кинжал, закачен на колана му. По-младите хобити носеха мечовете, които бяха взели от могилата; Фродо взе само Жилото, а ризницата, както желаеше Билбо, остана скрита. Гандалф носеше жезъла си, но бе препасал и елфическия меч Гламдринг, побратим на Оркрист, който лежеше сега върху гърдите на Торин под Самотната планина.

Елронд щедро бе снабдил всички с дебели топли дрехи, с якета и плащове, подплатени с кожи. Резервите от храна, дрехи, одеяла и други нужни вещи бяха натоварени на пони — не друго, а бедното добиче, което бяха довели от Брее.

Престоят в Ломидол го бе променил като по чудо: то бе загладило косъма и сякаш си бе възвърнало енергията на младостта. Сам бе настоял да го изберат, заявявайки, че Бил (така го наричаше) ще залинее, ако не дойде.

— Това животно само дето не може да говори — казваше той, — а и това щеше да направи, ако се бе позадържало тук. То ми каза с поглед тъй ясно, както господин Пипин би могъл да го изрече на глас, ако не ме вземеш със себе си, Сам, ще те последвам и без разрешение.

И макар да потегляше като товарно животно, Бил единствен от целия Отряд не изглеждаше потиснат.

Бяха се сбогували в голямата Зала на Огъня и сега чакаха само Гандалф, който още не бе излязъл от дома. През отворените врати долитаха огнени отблясъци и на много прозорци сияеха бледи светлинки. Билбо, омотан в плащ, стоеше безмълвно на прага до Фродо. Арагорн седеше склонил глава към коленете си; единствен Елронд разбираше изцяло какво означава за него този час. Другите се мержелееха като сиви силуети в мрака.

Сам стоеше край понито, смучеше си зъбите и унило гледаше към здрача, където далече долу безучастно громолеше реката; жаждата му за приключения бе спаднала до най-долната си граница.

— Бил, момчето ми — каза той, — не биваше да тръгваш с нас. Можеше да си стоиш тук и да ядеш от най-хубавото сено, додето избуи младата трева.

Бил плесна с опашка и не каза нищо.

Сам оправи ремъците на раницата и неспокойно премисли още веднъж всичко, което бе подредил вътре, питайки се дали не е забравил нещо: главното му съкровище, кухненските принадлежности; малката кутийка със сол, която носеше винаги и допълваше когато можеше; добър (но не и достатъчен) запас от пушилист; кремък и прахан; вълнени чорапи; бельо; разни дребни вещи на господаря му, които Фродо бе забравил и Сам ги бе прибрал, за да ги извади триумфално, когато потрябват. Премисли всичко от край до край.

— Въже! — промърмори той. — Няма въже! А пък още снощи си рекох: „Сам, какво ще кажеш за парче въже? Има да търсиш, ако не се запасиш.“ Е, ще има да търся. Не мога да го намеря сега.

В този момент Елронд излезе заедно с Гандалф и повика Отряда.

— Чуйте последната ми дума — тихо каза той. — Носителят на Пръстена потегля на Поход към Съдбовната планина. Той единствен е поел задължение: да не захвърля Пръстена, да не го отстъпва на слугите на Врага и да не позволява да го докосва никой освен членовете на Отряда и Съвета, и то само при крайна необходимост. Другите потеглят с него като свободни спътници, за да му помагат по пътя. Можете да се задържите, да се върнете или да се отклоните по други пътища в зависимост от случая. Колкото по-надалеч отидете, толкова по-трудно ще бъде да се оттеглите; ала ни клетва, ни оброк ви обвързват да продължавате против волята си. Защото още не познавате силата на сърцата си и не можете да предвидите какво ще срещне всеки от вас по пътя.

— Безчестен е онзи, що казва „сбогом“, когато мрак обвие пътя — каза Гимли.

— Може би — каза Елронд, — но нека не се зарича да крачи из мрака онзи, що не е видял свечеряването.

— И все пак клетвено слово може да укрепи тръпнещото сърце — възрази Гимли.

— Или да го сломи — допълни Елронд. — Не гледайте прекалено напред! Тръгвайте сега с надежда в душите! Сбогом и нека ви съпроводи благословията на елфи, хора и всички Свободни народи. Нека сияят звездите по лицата ви!

— На до… добър час! — викна Билбо, заеквайки от студ. — Фродо, момчето ми, — не вярвам да имаш възможност да водиш дневник, но ще очаквам пълен отчет, когато се върнеш. И не се бави много! Сбогом!

Мнозина от рода на Елронд стояха в сянката, за да се сбогуват и тихичко да им пожелаят добър път. Нямаше нито смехове, нито музика и песни. Най-сетне пътешествениците се обърнаха и безмълвно се сляха с мрака.