Unknown

— Винаги съм вкъщи в петък вечер. Петък е ден за почистване. Забавлението е гарантирано в дома Джаксън!

Пакстън намести чантата върху рамото си.

— Тогава защо беше навън миналия петък?

— Бях на кулинарно парти, на което не възнамерявах да ходя.

„За мой късмет“. Пакстън пое дълбоко дъх и подхвана наболялата тема:

— Виж, Колин ми каза, че те е питал какво се е случило в петък, но ти си отказала да му обясниш. Очевидно не знае и за признанието на баба Осгуд.

Тя се поколеба.

— Мислех, че ще му кажеш. Очаквах да разкажеш на всички.

Уила смръщи вежди.

— Защо?

— От опит знам, че хората се радват повече, отколкото е необходимо, когато обстоятелствата се обърнат срещу мен.

— Е, Колин явно не знаеше, че полицията ме е разпитвала за баба. Реших, че сме от една и съща страна на барикадата. А и не сме сигурни какво всъщност се е случило, нали? — попита Уила.

— Права си. Не знаем истината — съгласи се облекчено Пакстън. — Ала според мен е абсурдно Джорджи да има нещо общо с този скелет. Винаги съм харесвала баба ти.

Настъпи многозначително мълчание.

— Няма проблем. Разбирам, че не можеш да кажеш същото за моята баба.

Уила й се усмихна извинително.

Пакстън се огледа смутено. В дневната беше пълно с кашони, които не бе забелязала миналата седмица. Очите й веднага се спряха върху красива сива рокля, разстлана върху един от кашоните. Тъканта беше обшита с мъниста и приличаше на осеяна с трептящи звезди. Пакстън пристъпи към нея и я докосна с благоговението на човек, който познава истинската сила на красивите дрехи.

— Великолепна е. Стара ли е?

Сигурно. Бюстието беше тясно, а широкият колан и разкроената пола напомняха стила в началото на 50-те.

Уила кимна.

— От 1954-а е. Етикетът не е свален. И беше в оригиналната кутия. Картичката вътре е недокосната. Коледен подарък за баба от Агата. Пазила я е през цялото време, но не я е обличала.

— Наистина са били добри приятелки, нали? — каза Пакстън, без да отлепя очи от роклята.

— Някога да. Така смятам.

Пакстън се отдалечи от роклята и посочи останалите кашони.

— Какво е това?

— Вещите на баба. Преглеждах ги. Тъкмо се канех да ги върна на тавана, когато дойде.

— Търсеше отговори? — заключи Пакстън.

Разбира се. Джорджи Джаксън не би наранила и муха. И Уила се бе заела да го докаже. Колкото до баба Осгуд обаче, Пакстън не бе сигурна на какво е способна. И тази мисъл я плашеше.

— Не намерих много — сви рамене Уила.

— Какво откри?

— Не се стремя да улича Агата, ако те глождят подозрения. Искам просто да разбера какво се е случило. Животът на баба се е променил из основи след тази година. И започвам да мисля, че Тъкър Девлин има пръст в това.

Тя отиде до холната масичка и запрехвърля купчина листове. Подаде на Пакстън разпечатката от стария вестник и обясни:

— Открих го в библиотеката.

Почука с показалец по зърниста черно-бяла снимка на мъж в костюм, застанал между две влюбени момичета. Роклите им напомняха стила на 30-те или 40-те.

— Това е Тъкър Девлин. На тази снимка е с Джорджи и с Агата.

Стъписана, Пакстън се приведе към снимката. Разпозна, разбира се, острите скули на баба си и големите й тъмни очи. Агата изглеждаше толкова щастлива. Пакстън не помнеше някога да я е виждала щастлива. Какво се бе случило? Къде беше изчезнало това момиче?

— Нещо ме притеснява — обади се Уила. — Дали е случайност, че са основали Дамския клуб точно по времето, когато е бил убит?

— Съвпадение е, естествено — отвърна припряно Пакстън. — Как е възможно да съществува връзка?

— Не знам. Знам само, че според вестника бабите ни са били верни приятелки. После пристигнал Тъкър Девлин и ненадейно те се превърнали в съпернички за вниманието му. Той изчезнал през август и те отново се сближили и създали клуба.

Пакстън потърка чело. Защо звучеше толкова логично?

— Моля те, не давай гласност на тази теория. И без това едва удържам юздите на клуба.

— Исках просто да го обмислим. Не смятам да казвам на никого — успокои я Уила. — Ще пийнеш ли нещо?

— Да. Благодаря.

Уила излезе от стаята и Пакстън седна на канапето, стараейки се да не си припомня колко зле се чувстваше последния път, когато се бе озовала тук. Върна разпечатките от вестника върху масичката и забеляза фотоалбум, върху който лежеше снимка. Взе я и я разгледа. Изглеждаше толкова обаятелен. Беше от онези мъже, способни да сринат цели цивилизации само с една усмивка. Защо ще го убива баба й?

Уила се върна с две бутилки ябълков сок и й подаде едната.

— Тъкър Девлин наистина е бил красив — каза Пакстън. — Разбирам защо бабите ни са се влюбили в него.

Уила я погледна объркано.

— Не е Тъкър Девлин. Това е стара снимка на татко. Открих я в албума. Питах се дали да я върна обратно или не.

Пакстън се взря отново в снимката.

— Какво?!

— Това е снимка на татко.

— Нима? Прилича досущ на Тъкър Девлин.

Уила остави бутилката и взе снимката от Пакстън. Погледна я, после вдигна разпечатката. Сравни двете. Приседна тежко до Пакстън. По лицето й се четеше разбиране.

— Божичко, толкова силно се опитвах да не повярвам.