Unknown

Надяваше се да й остане време да се обади на Уила, за да я попита как се чувства. Предишната вечер беше напрегната. Сега времето също летеше. Успокои се, че все пак се бяха уговорили да се срещнат в неделя отново в старческия дом.

— Постарай се да оставиш добро впечатление — предупреди я София.

— Добре.

— Дай й това — подаде й майка й малка кутийка, увита в красива синя хартия, завързана с карирана панделка.

Пакстън я погледна любопитно.

— Какво има вътре?

— Подарък за Уейвърли — златна шнола с форма на цвете, защото специалитетите й съдържат ядивни цветя. Написала съм и мило послание.

Не беше подарък, а подкуп, ала Пакстън не изрази гласно мислите си.

— Изгаряш от желание да я наемеш за юбилейното си парти, нали?

— Остават само осем месеца! — угрижено възкликна София.

Пакстън отвори вратата.

— Довиждане, мамо.

— Да, довиждане — каза Колин, появил се изневиделица.

И се измъкна през вратата.

— Колин! Къде отиваш? — извика София.

— Да общувам с природата — извика й той в отговор.

Пакстън излезе, а София я скастри:

— Каишката на обувката ти е изкривена. Нагласи я!

Пакстън настигна Колин, запътил се към черния мерцедес на баща им.

— Лесно ти се размина — констатира тя. — На мен ми отне десет минути само да стигна до вратата.

— Номерът е да избягваш контакта с очи, за да не ги превъзбуждаш.

Тя се усмихна неволно.

— В добро настроение си.

— Да. — Изгледа я замислено той. — За разлика от теб. Кога за последно си била в добро настроение, Пакс? Смяташ, че ми е все едно, но не си права. Нищо няма да се промени, докато не се измъкнеш от тази къща. Открий къде се чувстваш щастлива. Очевидно не е тук.

Не, не беше тук. Ала не беше сигурна къде да търси.

— Наистина ли ще общуваш с природата?

— Всъщност имам среща с Уила. Затова тръгвам — кимна той, сочейки някъде зад гърба й. — И твоят кавалер те очаква.

— Нямам кавалер. Благодаря, че ми напомни.

— Кажи му го — целуна я той по бузата и влезе в мерцедеса.

Пакстън се обърна и видя, че Себастиан е паркирал колата си пред нейната на завоя на павираната алея. Стоеше облегнат на автомобила, пъхнал ръце в джобовете.

Проследи я с поглед как приближава — нито усмихнат, нито намръщен. Ала категорично предпазлив.

— Казах ти, че не е необходимо да идваш — застана тя пред него.

— А аз ти казах, че за теб съм готов на всичко — отвори й той вратата. — Тръгваме ли?

Не можеше да отрече, че изпитва облекчение. Не изгаряше от желание да е сама.

— Благодаря, Себастиан.

Не разговаряха много по пътя. Не обсъдиха какви неотложни задачи са им попречили да се срещнат и дори да се чуят по телефона цяла седмица. Той й каза, че изглежда прекрасно в розово. Тя го похвали колко излъскана до блясък е колата му. И толкоз. Запита се дали някога между тях отново ще е същото. И тъжният отговор бе „сигурно не“, защото и сега тя чувстваше, че няма как да е толкова близо до него и да не усеща това привличане, това желание, което несъмнено не беше само приятелско. Както винаги. Но го беше показала и връщане назад нямаше.

Спряха пред Сауъруд Котидж, къщата на Мойра във федерален стил, и пиколото пое колата на Себастиан. Изкачиха стъпалата и щом застанаха пред вратата, той най-сетне попита:

— За кого е подаръкът? За Мойра?

— Не. Майка ми иска да подкупи кулинарката, за да организира юбилейното й празненство. По някое време ще се наложи да се измъкна и да й го връча, инак лошо ми се пише.

Когато влязоха вътре, прислужничката ги упъти към задната част на къщата, където членовете на клуба и гостите им се разхождаха и разговаряха по просторната морава. В този жарък ден Мойра бе разпънала сенник от небесносиня тъкан над масите и сцената. Огромните вентилатори се въртяха и по материята пробягваха красиви вълни. Всичко това и Клеър Уейвърли в добавка гарантираше, че хората ще обсъждат приема дни наред. Мойра наистина се бе постарала.

Докато вървяха към сенника, Пакстън забеляза, че доста жени носят подаръци. Клетата Линдзи Тийгър се опитваше да балансира кутията с панделка с една ръка, а в другата стискаше чаша вино. Очевидно не само майка й искаше да се домогне до кулинарния талант на Клеър Уейвърли за следващото си парти.

Мойра ги поздрави първа. Изглеждаше щастлива и горда от себе си. Разбираше добре какво точно попадение е нанесла.

— Добре дошли! — възкликна тя и ги прегърна леко.

— Изумително е, Мойра — каза Пакстън. — Поздравления!

— Твоето одобрение означава много за мен — отвърна Мойра. — И не мисли, че искам да засенча галавечерята ти. Сигурна съм, че и тя ще е приятна.

Посочи подаръка в ръцете на Пакстън.

— Нека позная? За Клеър Уейвърли?

Пакстън сви рамене.

— Мама настоя.

— Ще ти кажа същото, което обясних и на всички други. Кухнята е забранена територия. Не допускаме никого вътре. Не искам да разсейват Клеър. Съжалявам! Ала се насладете на виното и ордьоврите. Пожелавам ви приятно прекарване.

Щом Мойра отлетя към другите гости, Себастиан се приведе и каза:

— Жени като нея трябва да носят табелки „Опасно“.