Unknown

Боботенето на някаква машина привлече вниманието й към гигантски изкоп в страничния двор на Блу Ридж Мадам и към десетките мъже и инструменти край нея. Накрая откри и Колин — крачеше насам-натам, притиснал мобилния си телефон към ухото. Каза нещо, прекъсна връзката и застана на ръба на хълма.

Уила проследи погледа му и разбра, че се взира в магистралата, затворена за автомобили, за да докарат дървото. Обаждането вероятно оповестяваше неговата поява. Не след дълго, разбира се, на хоризонта се появи влекач; движеше се бавно, съпровождан от полицейски коли с включени сини лампи. Гледката й се стори изненадващо величествена; сърцето й затуптя развълнувано при вида на старото дърво, възправено гордо върху откритата платформа.

След цели четирийсет и пет минути влекачът най-после стигна подножието на Джаксън Хил и се заизкачва нагоре, стенейки под монументалната тежест на товара си. Отблизо дъбът, живял повече от век, изглеждаше още по-царствен. Хората посрещнаха с аплодисменти и въодушевени възгласи столетника, висок почти дванайсет метра, и с корона, разперена на около 25 метра. Множеството очевидно споделяше възторга й от дръзкия и благороден опит да спасят този старец, вероятен очевидец на Гражданската война.

Подготовката за засаждането му се оказа мъчително бавен процес. Повечето хора се разотидоха през следващите няколко часа. Уила бе сред малцината останали. Не можеше да си тръгне. Беше запленена.

Самото засаждане се оказа смайваща гледка — като примитивна битка между звяр и човек. Дървото приличаше на огромно животно, борещо се със заобиколилите го ловци. Когато машината сниши колосалния корен, увит в зебло и тел, мъжете грабнаха въжетата, завързани за клоните. Те викаха, а дървото стенеше и като живо се гърчеше в оковите си. Мъжете, стиснали въжетата, се движеха в синхрон — наляво и после надясно. Познаваха този звяр, познаваха привичките му. Знаеха как да го опитомят.

И най-накрая го усмириха и той влезе покорно в земята — едно от най-величествените зрелища, на които беше присъствала.

Беше сигурна, че Колин няма представа дали тя е там. Нито веднъж не отклони очи от дървото. Накрая скулите му бяха поруменели, а дрехите — напоени с пот. Дишаше тежко и очите му блестяха екзалтирано.

В този момент той най-сетне се озърна наоколо, сякаш търсеше някого. Откри Уила сред малобройната публика. Усмихна се бавно и — бам! — ето я отново страстта, обзела я снощи. Гореща и първостихийна. Сякаш електрическа вълна порази всичко наоколо и я накара да отстъпи назад.

Как беше разбрал какво въздействие ще й окаже това, след като тя самата не знаеше?

Чувството, че вече не познава собствената си природа, собствената си коренова система, я порази.

Обърна се и си тръгна.

* * *

До края на деня Уила беше неспокойна, трескава. В магазина се сепваше всеки път, когато камбанката иззвънеше. Когато се прибра у дома, все очакваше някой да похлопа по вратата. Влезе под душа, защото кожата й гореше, пламнала сякаш от слънцето. Чувстваше се така, все едно е била изложена на нечие продължително и непреодолимо въздействие.

Телефонът иззвъня точно когато излезе от банята.

— Ало?

— Мисля, че денят мина добре — тихо каза Колин.

Това беше чакала часове наред.

— Да — отвърна тя и се опита да преглътне с ненадейно пресъхнала уста. — Мисля, че постигна каквото искаше.

— Вземи си почивка в събота и ела с мен.

Може би прелестта на краткотрайния му престой тук се състоеше във възможността да превъзмогне бързо слабостта, с която я заразяваше. Ще си тръгне и тя ще се върне към нормалния живот. Така оправда съгласието си и каза „да“.

* * *

На вечеря бащата на Пакстън натискаше бутоните на смартфона си, заменил вестника, който обичайно четеше на масата, а майка й бърбореше доволно колко положителен отклик е предизвикало засаждането на дървото и как той ще компенсира отрицателния отзвук след откриването на скелета.

— Радвам се, че тази неприятност приключи — каза София. — Отрази се зле на всички ни. Пакстън, трябва да свикаш специална среща, за да съобщиш на клуба, че вече всичко е наред. Чух слухове, че някои членове дори настоявали празненството да се проведе другаде. Представи си! След като поканите вече са разпратени.

— Да — отвърна Пакстън. — И аз разбрах.

Усети, че е трябвало да си държи езика зад зъбите. Твърде късно.

— И не си ми казала? Трябваше да го чуя от Шейн Ийстън!

Преди двайсет и пет години София оглавяваше клуба и бе подготвила Пакстън да я замести. Когато напусна клуба, дъщеря й с мъка успя да обуздае желанието й да продължи да дърпа конците чрез нея. Изпита истинско щастие, когато майка й най-после престана да я разпитва за всички подробности още щом се прибереше след срещите на клуба. Това не означаваше обаче, че София не очаква да я държат в течение.

Колин прочисти гърло.

— Трябва да ви предупредя — подхвана той, — че не искам никой да ми урежда дама за празненството. Знам, че е възможно да се изкушите. Но недейте.

— Но, Колин, мислех си за онова симпатично момиче Пенелопе Мейфийлд… — възрази София, тутакси забравила за клуба.