Unknown

— Навремето с Джорджи бяхме близки като сиамски близнаци. Не мислех, че нещо би могло да промени това. Докато не се появи Тъкър Девлин. Трябва да разберете какви времена бяха. Преживявахме Голямата депресия, а на всичкото отгоре новият национален парк сложи край на дърводобива. Онези от нас, успели да запазят парите си, се опитваха да помогнат на обеднелите. Когато пристигна той, все едно отново оживяхме. Дните станаха по-светли, храната — по-вкусна. Той обещаваше на всеки да получи най-лелеяното. И ние му вярвахме. Целият град му повярва. Станахме му заложници. И отрано разбрахме, че не бива да му се изпречваме на пътя. Един старец, казваше се Ърл Йънгстън, се опитваше да ни отвори очите, че Тъкър е мошеник. Един ден му се опълчи открито и през нощта брадата му порасна четирийсет стъпки и го оплете в леглото. След това Ърл не обелваше нито дума и се бръснеше по шест пъти дневно. Не след дълго всички мъже и жени в града се допитваха до Тъкър, а всички момичета бяха влюбени в него. Той се погрижи за това. Защото знаеше, че най-добрият начин да се домогне до желаното е да прекърши онова, което ни вдъхва сила. Приятелството ни вдъхваше сила. И той ни раздели. Затова ревнувахме толкова, когато Тъкър се нанесе в Блу Ридж Мадам с грандиозните си планове да спаси града, превръщайки Джаксън Хил в овощна градина. Не стига, че Джорджи беше най-красивата сред нас, а сега той живееше в дома й.

Агата извърна глава. Чу количката с вечерята да приближава по коридора. Само този миг предвкусваше с нетърпение. Стомахът й се присви в очакване.

— Бабо? — обади се Пакстън.

Къде се намираше?

— О, да… Е, Джорджи се опита да ни отвори очите. Разказа ни, че Тъкър спи на тавана и често крачи неспокойно горе. Обясни ни как трескавата му природа заразява цялата къща. Мишките бягали, но птиците все се опитвали да влязат вътре. Често ни повтаряше: „Той е подъл. Не ме оставя на мира“. Но ние я намразвахме още повече, защото го искахме за себе си. След няколко месеца Джорджи започна да ни отбягва. Вече не посещаваше празненствата. Помислихме си, че ни смята за недостойни за нея. Ала всъщност е изпитвала страх и срам и когато ние й обърнахме гръб, е останала сам-сама.

— Защо се е страхувала и срамувала? — попита Уила.

— Там горе не се е разгаряла любовна история — каза Агата. — Тъкър я изнасилил. Това била една от причините да поиска да се премести в имението. Да се докопа до нея.

Младите жени притихнаха. Количката с вечерята наближаваше.

— Когато най-сетне събра смелост да ми каже, че е бременна, ме хвана такъв яд! Тя беше най-добрата ми приятелка и толкова пъти се бе опитвала да ми отвори очите за истината! Аз обаче позволих на ревността да застане помежду ни. Можех да го спра. Можех да сложа край на всичко.

— Значи го уби заради това, което й е сторил — обади се Пакстън.

— Не. Убих го, защото нямаше да спре. Измъчваше я. Ударих го с тиган по главата.

— Тиганът, който беше заровен с него — вметна Уила.

— Да.

— Никой ли не разбра? — попита Пакстън. — Сама ли го погреба под прасковата?

— Джорджи знаеше. Заедно го погребахме. И тогава там нямаше праскова. Поникна по-късно.

Някой потропа по вратата.

— Той все повтаряше, че във вените му тече нектар от праскови.

— Нося ви вечерята, госпожо Осгуд — каза момичето от столовата.

— Вървете си — каза Агата. — Искам да се нахраня.

— Но… — възрази Пакстън.

— Ако ви интересува още нещо, елате пак. Историята витае тук от седемдесет и пет години. Няма къде да избяга.

Чу как младите жени излизат тихо. Хареса й, че са заедно. Почувства се обнадеждена.

— Не ни подценявай. Направи го веднъж и гледай докъде стигна — заяви тя на Тъкър.

— Какво казахте, госпожо Осгуд? — попита момичето, тикайки количката към нея.

— Нищо. Оставете ме да се нахраня — нареди Агата и след миг добави: — И двамата.

Единайсета глава

Любовна отвара

Европейски балетни трупи, африкански инструментални групи, китайски танцьори — все едно. Всяка година Дамският клуб избираше някоя неизвестна чуждестранна група и я спонсорираше за турне в Америка. В замяна му се отблагодаряваха с частен концерт. Той винаги бележеше кулминацията на летния социален сезон — с изключение на този. През този сезон всички говореха за юбилейното празненство — за ужас на Мойра Кинли, чийто ред беше да домакинства на концерта.

Дотогава оставаше едва седмица и Мойра разбираше срещу какво се изправя. Ала умът й сечеше. Беше комбинативна. И най-вече беше южнячка. Затова реши да подчертае разликата и да покани гостите по обяд, а не вечерта. Освен това успя да осигури Клеър Уейвърли за главен готвач. Всички искаха Клеър Уейвърли от съседния студентски град Баскъм. Храната й оказваше магическо въздействие. Хората я помнеха години наред и я сравняваха с всичко останало, което вкусват. Никой не би устоял на изкушението, дори Пакстън, която обикновено не се хранеше на публични събития и дори нямаше кавалер за концерта.

— Представи се на Клеър Уейвърли — каза майка й, докато я изпращаше до входа.

— Непременно — отвърна Пакстън и си погледна часовника.