Unknown

— Ха! — възкликна Колин и насочи показалец към майка си, без да пуска чашата с вино. — Предчувствах, че замисляш нещо. Не! Отказвам категорично!

— О, Колин… — въздъхна раздразнено София.

Той погледна към Пакстън и намигна. Беше сменил темата заради нея.

След вечеря Колин се оттегли бързо във вътрешния двор — беше му станало навик, откакто пристигна. Този път Пакстън го последва.

— Не разбирам… — каза тя и се изтегна на шезлонга до него.

— Какво? — попита той със затворени очи, облегнал глава върху възглавничките.

Тя се опита да се отпусне като него, но не успя да се настани удобно.

— Мама те обожава. Татко вече не се опитва да те придума да играеш голф. И въпреки това броиш дните до отпътуването.

— Би трябвало ти да го разбираш най-добре, Пакстън. Много енергия се изисква да носиш непрекъснато броня.

— Ако се върнеш, няма да се налага да вечеряш с мама и татко всеки ден. Аз живея с тях. Ти ще се установиш другаде.

— Знам.

— Кога се връщаш за постоянно? — попита тя. — Работата ти не изисква да живееш в Ню Йорк. Защо не се пренесеш тук?

— Не знам дали съм готов.

— Готов за какво? Да си близо до семейството си? Господи, защо не мога да съм като теб?

Нямаше представа защо се заяжда с него. Той не го заслужаваше. Не заради него се чувстваше разтревожена.

— Тук съм, нали? Помоли ме и дойдох.

— За един месец.

Гърдите му се надигнаха, когато пое глътка успокоителен въздух.

— Изморен съм, Пакс. Не искам да споря с теб.

Брат й открай време не спеше добре. Поне в това отношение си приличаха.

— И аз. Съжалявам.

Няколко минути щурците запълваха настъпилата тишина. Облаците се търкаляха по небето и заглушаваха светлината, закривайки лунния лик като могъщи вълни. Пакстън усещаше как небето отразява чувствата й. Светли приливи на щастие. Тъмни периоди на униние.

— Искаш да поканиш Уила Джаксън на празненството, нали? — рече най-сетне тя.

— Работя по въпроса — усмихна се Колин. Извърна се към нея и попита: — Ами ти? С кого ще бъдеш?

Седмица по-рано, преди целувката, щеше да отговори: „Себастиан“. Сега обаче не беше толкова убедена. През почивните дни той преглеждаше безплатно в клиниката, но днес беше вторник и все още не бяха се чували, дори след като му остави извинително съобщение. Не й харесваше усещането да са разделени. В живота й зейваше празнина, която не знаеше как да запълни, защото той беше най-добрият й приятел, единственият й приятел. Но как щеше да го погледне в очите след случилото се, след като узна — безспорно — че той не може да й даде това, за което отчаяно копнее, за което бе копняла винаги? За миг завидя на брат си за спокойния му, подреден живот. За миг разбра защо Колин стои далеч оттук.

— Мисля да съм сама — отвърна тя. — Твърде ще съм заета да обръщам внимание на някого.

— Аз ще те придружа — предложи той.

— Не, убеди Уила да дойде. Трябва да посети празненството заради баба си.

Пакстън замълча.

— Днес Уила гледаше как засаждате дървото. Забеляза ли я? — попита накрая.

— Да — каза Колин. — Аз я поканих.

Тя задъвка долната си устна.

— Вие двамата… си говорите?

— Да. Защо?

— Значи ти е разказала какво се случи в петък?

— Не. Попитах я, но не ми отговори.

Пакстън се изненада.

— Нищо ли не ти каза?

Колин вдигна глава.

— И ти създаваш същото впечатление като нея. Да не би тайните да са повече от една? Какво става?

— Нищо.

Той въздъхна и отново вдигна очи към засенчената луна.

— Така каза и тя.

* * *

Късно същата нощ Себастиан седеше в сепарето в дъното на смълчания занемарен „Хепи Дейс Дайнър“ край магистралата и стискаше чаша кафе точно както по времето, когато беше тийнейджър. Единствената разлика бе, че не носеше кожена торба с книги, които да чете до малките часове.

Е, освен това беше по-добре облечен и не си слагаше очна линия.

Баща му беше алкохолик и навремето Себастиан гледаше да не се навърта край него. Седеше в магистралния ресторант — същия, където пралеля му го водеше като малък, единственото място, което можеше да си позволи — отпиваше бавно от чашата с кафе и четеше книги от библиотеката, докато очите му започнеха да се затварят. Накрая поемаше към вкъщи и спеше на канапето на верандата, за да не вижда баща си и да не чува ругатните му. Баща му често го наричаше „педал“, особено когато се напиеше. После Себастиан отиваше на училище и чуваше същото.

— Здрасти, скъпи — каза Лоис и поспря до масата му. — Реших, че ти се похапва пай.

Себастиан й се усмихна. Откакто се помнеше, Лоис работеше като сервитьорка тук. Беше жилеста възрастна жена с ярко червило и нескопосана руса перука. С още една нейна връстничка бяха единствените сервитьорки в ресторанта, облечени в сини полиестерни рокли и бели престилки с волани. Клиентите бяха малко и повечето бяха прехвърлили седемдесетте. Не му обръщаха никакво внимание. Никой не го безпокоеше тук и точно затова възприемаше мястото като райско убежище. Мислеше, че вече го е надраснал, но се оказа, че греши.

— Не съм гладен, Лоис. Но благодаря.

— Изяж го — каза тя и плъзна чинията към него. — Още си кльощав. Не можеш да го скриеш с модерните си костюми.