Unknown

След няколко секунди прозрението осени и Пакстън. Джорджи Джаксън е била бременна, когато семейството й изгубило Блу Ридж Мадам — всички го знаеха. Ала никой не знаеше кой е бащата. Досега.

Това беше. Всичко се бе обърнало наопаки. Вече не ставаше дума само за историята на Пакстън — историята, която обичаше и закриляше, която я даряваше с чувство за принадлежност. Тази история принадлежеше и на Уила. И някак си двете бяха свързани. Нямаше как да пренебрегнат откритието, че Тъкър Девлин навярно е дядо на Уила. Уила трябваше да узнае какво се е случило със семейството й, независимо че това би могло да промени възгледите на Пакстън за нейното.

— Мисля, че се налага да поговорим с баба Осгуд — каза Пакстън.

* * *

По залез-слънце същата вечер Агата седеше на канапето в стаята си. Не виждаше, ала чувстваше как топлината се придвижва по лицето й милиметър по милиметър. Във въздуха се носеше едва доловим аромат на праскови, но той не я плашеше. Радваше се само, че сега Джорджи е неспособна да го усети.

Днес не пожела да вечеря в трапезарията и нареди да й сервират в стаята. Обичаше да се храни сама. Единственото, последното й удоволствие. И без това не изгаряше от желание да общува с хората тук. Беше твърде стара тепърва да завързва приятелства. Вече никой не я разбираше.

Не беше потисната. Никога не изпадаше в депресия. Беше прекалено хладнокръвна. Не харесваше, разбира се, настоящото си положение и особено откакто научи за реставрирането на Блу Ридж Мадам и за излязлото на бял свят тяло на Тъкър Девлин, все по-често и по-често се оттегляше в миналото.

— Бабо Осгуд? — долетя от прага гласът на внучката й.

— Какво правиш тук, Пакстън? Размина се с брат си — дървесното момче. Най-сетне дойде да ме посети. Донесе ми шоколад. Какво ми носиш ти?

— Уила Джаксън — каза Пакстън и влезе в стаята. До Пакстън отекваха други стъпки, до силуета й се мержелееше друг силует.

— Здравейте, госпожо Осгуд — поздрави Уила.

Уила беше палаво дете. Не злобно. Нито лукаво. Но въпреки това палаво. Агата бе го забелязала. И Джорджи го виждаше, но както и с Хам, вярваше, че ще успее да потуши необузданите пориви, напомнящи й за Тъкър Девлин, и да създаде възможно най-скромно и нормално семейство. Упорството й невинаги работеше в нейна полза. Всъщност Агата смяташе, че на Хам му е отредено велико бъдеще, стига майка му да не му вменява такова чувство за малоценност. Джорджи обаче се стараеше да уравновесява буйната магическа природа, опасявайки се Хам и Уила да не са я наследили от Тъкър. Бяха я наследили, разбира се. Но това не значеше, че ще злоупотребят с нея. Защо Агата не го беше казала на Джорджи?

— Щом и двете сте тук, всичко е ясно — каза тя сега. — Искате да узнаете какво се е случило.

— Уила открила нещо, наречено „Новини за уолсъвуотърското общество“. Сглобихме само част от картината.

— Вестникът на Джоуджоу Макпийт! — засмя се Агата, припомнила си какво огромно значение придаваха по онова време на рубриката. — Бях го забравила. Джоуджоу беше най-любопитната жена на света.

— Госпожо Осгуд, Тъкър Девлин ли беше баща на татко? — попита Уила.

Въпросът я порази на мястото, където някога беше сърцето й.

— Досетихте се, а?

— Какво се случи? — попита Пакстън и седна до Агата. Уила пристъпи от, крак на крак до прага на стаята. — Наистина ли го уби?

— Да — отвърна Агата.

В замяна на хилядите неща, които не можеше да даде на Джорджи, щеше да й даде поне това.

— Защо?

— Защото всички жени са свързани. Прилича на паяжина. Завибрира ли единият край на паяжината, зададат ли се неприятности, всички го усещаме. Ала най-често сме твърде уплашени, твърде себични или несигурни да помогнем. Не си ли помагаме обаче, кой ще ни подаде ръка?

— Значи си го убила заради Джорджи? — попита Пакстън, а тонът я издаде, че е подозирала други причини — не толкова благородни.